Encyclopaedia Slavica Sanctorum

Наименование: Св. Илия

Тип памет: Светец

Каноничен тип: Пророк

Век: IX в.пр.Хр.

Място: Израил, Юдейската пустиня и Синайската пустиня

Автор: Аделина Ангушева-Тиханов, Маргарет Димитрова, Ценка Досева, Росен Малчев, Константин Рангочев

Описание: Св. Илия е старозаветен пророк, за когото се говори в библейстките книги 3 Царства гл. 17-19, 21 и 4 Царства гл. 1-2 (срв. и Лук. 4: 24-26). В български името му е влязло от гръцки, а в гръцки от еврейското Eliyahu. Смята се, че е живял през IX в. пр. Хр. Родом е от гр. Тезвия в Галаад, затова е наричан Тезвитянин. Той се противопоставя на чуждите култове и смело защитава Яхве. Предрича, че няма да вали дъжд няколко години заради греховете на израилтяните. Ръководен от Бог, той се скрива в пустошта и там е хранен от врани (често така се изобразява, седи до потока Хорат, а врана/ врани му носят храна). После отива в Сарепта Сидонска, където спасява семейството на вдовицата от глад и връща към живота бездиханното й момче. Предизвиква покровителстваните от цар Ахав жреци да принесат жертва на своя бог да спаси страната от бездъждие. Колкото и да се молят жреците на Ваал, жертвеникът не пламва, докато върху жертвата на Илия за Яхве пада огън от небето и я запалва. Жреците са сразени, руква дъжд. Илия помазва царе, например Азаил за цар на Сирия. Но той и осъжда царе, Ахав и Йезавеел, предрича смъртта на Охозия. Праща огън върху воините, които са пратени да го заловят. Илия е единственият пророк, който не умира, а е възнесен на небето на огнена колесница, от която хвърля дрехата си на ученика си, пророк Елисей (тази сцена също често се изобразява в православните храмове). Пророк Илия е обект на особена почит от страна на юдеи, християни и мюсюлмани, тъй като е споменат и в трите аврамически религии. Според народните представи на юдеите в Палестина, Илия не само бил главния пазител на Израел, но и присъствал при всяко обрезание. В Палестина почитането му е свързано с планината Кармел (на еврейски наричана Божие Лозе), известна също и като планината на св. Илия – мястото, за което се вярва че тъкмо там пророкът предизвикал жреците на Ваал. Намиращата се там пещера е почитана от юдеи, християни и мюсюлмани. Тя, дори до първите десетилетия на ΧΧ век, се използвала и като място, където болни преспивали и получавали лечение по чудесен начин (Hanauer, 1907, 55) Пророк Илия е изключително значима фигура за християнската култура, понеже (1) Само на него и Моисей е дадено да се явят пред Иисус при Преображението му (Лук. 9:30-31); (2) Той възлиза на небето, което за християните е символичен прообраз на Божието Възнесение; (3) Библейската представа за него е, че той предизвиква бездъждие, че има сила да контролира огъня и оттук се прави връзка с огнените култове и други езически вярвания, които го превръщат в народната вяра в гръмоносец и облакодържец, а празника му – в тачен и отвъд църковните практики; (4) Чрез противопоставянето си на Вааловите жреци и на царица Йезавеел пророкът става символ и на крайна, свръхчовешка твърдост при изповядване на вярата и следователно образ, удобен за внушаването на свещенически авторитет и на религиозна непоколебимост; (5) Смятат го за предтеча на Второто пришествие. Наративи. Във византийската литература на гръцки има редица текстове, посветени на пророк Илия: тълкувания на старозаветния наратив, жития, разкази за чудесата на Илия и Елисей, слова (на Ефрем Сирин, Василий Селевкийски, император Лъв, Теофан Прототрон, Мануил Дуката, както и няколко изключително популярни слова, познати в многобройни копия от византийската и след-византийската епоха, и приписвани на Йоан Златоуст), и дори една религизна поема от Григорий Богослов (BHG II, 174-77, N 572x-577m). Кл. Иванова (2008: 586-588) установява, че в средновековните славянски ръкописи има превод на Словото на Василий Селевкийски (BHG 575), на една Похвала, приписвана на Йоан Златоуст (BHG 576) в различни версии, на Слово за чудото със сина на вдовицата (BHG 577f) и на още едно слово (CPG 4397), издаден от Й. Райнхарт (2005). В старобългарската литература са написани и две оригинални слова за св. Илия – едно от св. Климент Охридски и едно от Григорий Цамблак. Въпреки че в насловите на преписите на Слово за пророк Илия не стои името на св. Климент, още от началото на XX в., та и до днес то се приема за Климентова творба поради сходните със сигурните Климентови слова композиция, език и стилистични особености (Лавров 1901, Климент Охридски 1970, Николова 1984, Станчев, Попов 1988: 76, Велинова 1995: 84–85). От всички Климентови слова то има най-много преписи: 176 са изброени у Николова (1984) и Станчев, Попов (1988: 76), 145 – в Климент Охридски (1970). Издадени са 1) преписът в Ягичевия Златоуст, среднобългарски ръкопис от XIII–XIV в., пазен в Петербург, в Руска национална библиотека под номер Q. п. I. 56, в Климент Охридски (1970: 673–706), към който са дадени множество разночетения. 2) Според Св. Николова (1984) най-архаичен и съответно близък до Климентовия оригинал е Охридският препис в сръбски ръкопис от XIV в. на поп Теодор (намирал се е под № 3 в сбирката на църквата “Св. Климент” в Охрид). Текстът е публикуван от П. А. Лавров (1901); По този текст е направено изданието с нормализиран правопис на Похвално слово за пророк Илия от Климент Охридски в Климент Охридски в Слова и служби (2008). 3) преписът в Германовия сборник, среднобългарски ръкопис от 1358/ 1359, пазен в Румънската патриаршия № 1, издание от Мирчева (2006: 723–733); и 4) Клужкият препис от XVI в., № 4202 в Университетската библиотека в Клуж (Николова 1984). Цамблаковото слово е познато по около 45 преписа от XVI до XIX век. А. Трифонова (1984) посочва 33 ръкописа от Петербургските библиотеки, а Климентина Иванова (1981) ‒ други три копия от Погодиновата сбирка, Н. Дончева-Панайотова (2004) отбелязва няколко от Московски и други хранилища, а Кенанов (2000) съобщава за два Винюски преписа. То е включено и Макариевите Чети-Минеи под съответната дата и в Московския печатен пролог, и е сред най-разпространените патегирични творби на писателя. Словото е част от състава на сбирките с Цамблакови слова, така наречената Книга Григория Цамблака (Дончева-Панайотова 1981, 2004), но е познато по преписи в други агиографски, панегирични сборници. В преобладаващото число преписи Цамблак е назован „монах и презвитер, игумен на Пантократоровия манастир,“ а в Пролог от средата на XVIIв., от Петербуг БАН, Основна сбирка 33. 2. 8. и в Софийския преписа на Макариевите Чети-Минеи (1323, Софийска сбирка, РНБ, XVIв.) се среща „монах, игумен на Пантократоровия манастир и презвитер на Молдовлахийската църква“ (Трифонова 1984). Трудно е да се направят каквито и да са окончателни изводи за времето, в което текстът е възникнал, според титулуването на Цамблак, макар и да е възможно, творбата да датира от периода на неговото пребиваване в Сърбия, което мнозинството български учени отнасят към самия край на XIVвек, а сръбските изследователи ситуират между 1402-6. Текстологическата традиция на словото е относително компактна, с малко разночетения, свеждащи се до редки прибавки и съкращения, както и до някои преосмисляния или преписвачески грешки. Цамблаковият текст показва влиянието на две класически византийски тържествени слова за Илия - едното е приписвано на Йоан Златоуст (публикувано сред неговите Spuria, PG 56) a другото е от Василий, епископа на Селевкия (PG 85). Наративът и в двете е съсредоточен върху предизвиканата от Илия суша заради култа към Ваал и събитията в Сарепта (Ангушева и Димитрова 2008). В жанрово отношение двата оригинални текста (словото от Климент и словото от Цамблак) представят различни модификации на тържественото слово, като Климентово има типичната структура на похвално слово за светец, с кратък риторически увод, хронологически подредена основна част, разширена ритмизирана похвала на финала, която по подобие на Климентовото слово за Лазар, съдържа анафорра с името на възхвалявания. По структура словото на Цамблак е близо до словата за празници, за които по-характерни са тълкувателни елементи, вписани на различни равнища на наратива. Цамблаковото слово е похвала за силата на пророка, противопоставил се на чуждия култ, а не за неговите деяния изобщо. Поради това то се концентрира върху епизодите с предизвиканото от пророка бездъждие. Като цяло структурата на творбата напомня на много от Цамблаковите риторически творби: Словата за Връбница, Преображение, Възнесение и др. За светеца има и проложни четива: Проложно житие за св. Илия в Простия пролог, преведено от гръцки, и Проложно житие за св. Илия в Стишния пролог, също преведено от гръцки.Съществуват среднобългарски двуюсови преписи и на двата текста. Химнография. В гръцката традиция са известни шест канона за пророка, сред които на Йоан Монах, на Йосиф Песнописец, на патриарх Герман, на Евтимий, на Марк Евгеник (вж. Παπαλιοπούλου-Φωτοππούλου 1996: 250-251; AHG 11: 359-378). Най-голямо разпространение получава канонът на Йоан Монах, който се използва и в съвременните гръцки минеи като първи, а като втори се помества канонът на Йосиф Песнописец с начало Νενεκρωμένην τὴν ψυχήν μου ζώωσον. Въпросът за службите за пророк Илия в славянската традиция не е пространно проучен. Най-ранен славянски превод има канонът на Йоан Монах (на втори глас), с начало ᾌδειν προῃρημένοι, τῶν Ἠλιοὺ θαυμάτων, τὴν πυρίπνοον δύναμιν … Подобен инципит: Пѣти оубѣждаѥ илины чюдесы ѡгнѥдуховьную има канонът в руските минеи за юли от XII в., които се пазят в РГАДА в сбирката на Синодалната типография под № 121 и № 122, а също и в среднобългарските празнични минеи: Драганов миней (Зографски манастир I.е.9) от XIII в., ръкопис от РНБ F.п.I.72 от края на ХІІІ или началото на ХІV в., ръкопис от НБКМ 122 от 1435 г. (лл. 267-270) и др. Искра Христова-Шомова посочва, че канонът в РГАДА Синод, типогр. 121 и 122, и в НБКМ 122 е в един и същ превод и че различията са несъществени и не свидетелстват за извършено по-късно редактиране (Христова-Шомова 2009: 58). В новоизводните минеи, например в ръкописи 2/8, 2/9 и 2/10 от сбирката на Рилския манастир, е поместен същият канон, но в друг превод. В миней 2/9 в службата са поместени и паримии според тогавашната гръцка и славянска практика. Канонът започва така: Видѣти желающе Илiи чюдесь ѡгнед(ъ)хновенную силу. В печатния църковнославянски миней има и втори канон, но не канонът от Йосиф Песнописец като в гръцката пхрактика, а канон с автор Пахомий, на осми глас, с начало: ѡрганъ явилъсѧ ѥси. Служба за пророк Илия в Драгановия миней Служба за пророк Илия в РГАДА 121 Служба за пророк Илия в РГАДА 122 Служба за пророк Илия в ръкопис от ГИМ, Синодална сбирка № 895 Служба за пророк Илия в ръкопис Sinaiticum Slav. 25 Служба за пророк Илия в ръкопис Дечани № 32 Служба за пророк Илия в ръкопис от ЦИАИ София, № 501 Служба за пророк Илия в ръкопис ГИМ, Хлудов № 166 Служба за пророк Илия в ръкопис от РНБ, F.п.I.72 Служба за пророк Илия в ръкопис от НБКМ № 113 Служба за пророк Илия в Братковия миней Служба за пророк Илия в Охридския миней (НБКМ № 122) Служба за пророк Илия в миней от Рилския манастир 2/8 Народни практики и вярвания Илинден е един от големите и „тежки“ празници в българската народна култура. В народната култура Св. Илия е свързан с огъня, слънцето, светлината, светкавиците, гръмотевиците. Той поема черти на индоевропейските богове гръмовержци. Той може да наказва, като предизвиква суша. Той може да повика змейовете, да ги контролира. Той е защитник на реколтата от ламите, които я крадат. Смята се, че той се бие с тях и ги пробожда със стрелите си. Има вярвания, че когато гърми, св. Илия препуска с колесницата си по небето, или се бие с ламите. В някои легенди св. Илия има сестра, Мария, Марина и др. Илинден се празнува из цяла България. Почита се и от ромските общности, независимо дали изповядват християнство или ислям. В миналото са се правели общоселски курбани, колели мъжко животно, изпичали пита (колач, боговица) за светеца. Вкъщи хората в колели петел. Смятало се, че ако гърми на Илинден, орехите и лешниците ще останат празни. Св. Илия е покровител на кожарите, керемидчиите. Той се смята и за светец лечител и иконата му се поставяла край болен. В българските земи има много църкви, посветени на св. Илия, например в Севлиево (Темелски 2001), в Градец, Видинско (Лачев 2001), в Казанлък (Стойков 1996), а така също Тетевенският манастир е "Св. Илия" и там през 17 в. е известно, че се създават книги (Жечева 1992), така също манастирът в с. Александрия (Атанасов 2007) и др.

Библиография: Ангушева и Димитрова 2008: А. Ангушева и М. Димитрова. Словата за пророк Илия от Климент Охридски и от Григорий Цамблак в контекста на библейските текстове и византийската традиция (интертекстови полета и стратегии на подбора) – В: Християнска агиология и народни вярвания. Сборник в чест на ст. н. с. Елена Коцева, съст. А. Милтенова, Ел. Томова, Р. Станкова. София, 2008, 370-403. Вакарелски 1977: Хр. Вакарелски. Етнография на България. 2изд. София, 1977 . Велинова 1995: В. Велинова. Kлимент Oхридски – учителят и творецът. София, 1995. Дончева- Панайотова 2004: Н. Дончева- Панайотова. Григорий Цамблак и българските литературни традиции в източна Европа. Велико Търново, 2005. Дончева- Панайотова 1981: Н. Дончева- Панайотова. Сборники ‘Kнига Григория Цамблака’ ‒ вoзникновение, сoдержание, рaзпространение. ‒ Études Balkaniques 3, 16-29. Жечева, Стефка. Поменикът на тетевенският манастир "Св. Пророк Илия" (1837-1900) – Годишник на музеите от Северна България 18 (1992), 237-252. Иванова 1981: Иванова, Кл. Български, сръбски и молдо–влахийски кирилски ръкописи в сбирката на М.П.Погодин. С., 1981. Иванова 2008: Кл. Иванова. Bibliotheca hagiographica balcano-slavica. София, 2008. Казанджиев 2007: Казанджиев, Георги Атанасов 2007: Атанасов. Манастирът "Св. пророк Илия", село Александрия. София, 2007. Кенанов 2000: Keнaнoв, Д. 2000. Oзареният Григорий Цамблак. Велико Търново. Лачев 2001: Лачев, Митко. Село Градец и храмът му "Св. пророк Илия" : Кратък исторически очерк. – Духовна култура 81, 4 (2001), 20-31. Климент Охридски 1970: Климент Охридски. Събрани съчинения. Т. 1. Съст. Б. Ангелов и Хр. Кодов. София, 1970. Лавров 1901: П. А. Лавров. Похвала Илье пророку. Новое слово Климента Словенского. – ИОРЯС, 6, 1901, кн. 3, 237-280. Малчев 1998: Малчев, Росен Р. Проблеми на конфесионалния обмен. Култовото средище "Бали Ефенди - Св. Георги - Св. Пророк Илия" в софийския квартал Княжево – Годишник на Етнографския музей в Пловдив 1 (1998), 108-119. Мирчева 2006: Е. Мирчева. Германов сборник от 1358/1359г. София, 2006, 723-733. Николова 1984: Св. Николова. Някои текстологични проблеми в панегиричното творчество на Климент Охридски (по материали от “Похвално слово за пророк Илия”). – В: Кирило-Методиевски студии. Кн. 1. София, 1984, 63-119. Райнхарт 2005: Й. Райнхарт. Древнеболгарский перевод слова Иоанна Златоуста перед ссылкой (CPG 4397). – Старобългарска литература 33-34, 2005, 167-178. Слова и служби: Климент Охридски: Слова и служби. Съст. П. Петков, И. Христова-Шомова, А.-М. Тотоманова. София, 2008. Станчев, Попов 1988: Кр. Станчев, Кр и Г. Попов. Климент Охридски. София, 1988. Старева 2005: Старева, Лилия. Български светци и празници. София, 2005, 304-313. Стойков (1996): Стойков, Стойко Др. Кратка история на църквата в Куленската махала "Св. Пророк Илия" [в Казанлък] – Кула: списание за литература и изкуство 3 (1996), 3-13 и 4 (1996), 82-90. Темелски (2001): Темелски, Христо. Приписки от севлиевската църква "Св. пророк Илия" – Духовна култура 81, 7 (2001), 28-32. Трифонова 1984: А. Трифонова. Слова на Григорий Цамблак в Ленинградските книгохранилища. ‒ Старобългарска литература 16, 1984, 97-120. Христова-Шомова 2009: И. Христова-Шомова. Две южнославянские минеи в сравнении с новгородскими минеями – Древняя Русь 4 (38), 2009, 44-62. Юбилейна книга на църквата Св. пророк Илия в гр. Севлиево : 1834-1934. Севлиево, 1934. Hanauer 1907: J. E. Hanauer. Folk-Lore of the Holy Land. Moslem, Christian and Jewish. London, 1907. Παπαλιοπούλου-Φωτοππούλου 1996: Ε. Παπαλιοπούλου-Φωτοππούλου. Ταμεῖον ἀνεκδοτῶν βυζαντινῶν ᾀσματκῶν κανόνων. 1. Κανόνες Μηναῖων. ᾽Αϑῆναι, 1996.

Референции от Виртуална енциклопедия на българската иконография за Св. Илия