Encyclopaedia Slavica Sanctorum

Наименование: Св. Петка (Параскева)

Дата: 26 Юли,24 Юли,25 Юли,14 Октомври,8 Ноември,9 Ноември

Тип памет: Светец

Каноничен тип: Мъченица

Автор: Мая Петрова-Танева

Описание: Параскева (Петка) Римска – легендарна мъченица, живяла през II в. В православния свят под името Петка/Параскева се почитат няколко различни светици – Петка Римлянка (26 юли), Петка Иконийска (28 октомври), Петка Епиватска/Търновска (14 октомври) и Петка, мъчена заедно със сестрите си Фотина, Фота, Фотида и Кириакия (26 февруари). Наличието на няколко светици с едно и също име води до контаминация между отделните култове – датите на почитането им, използваните наративни и литургически текстове или отделни елементи от тях се оказват на практика често взаимозаменяеми. Смесването на култовете и използуването на едни и същи литературни произведения за едноименните светици е засвидетелствано в южнославянски извори още през XIII в. – в Летописния разказ от времето на цар Иван Асен II (където се казва, че текстовете за мъченица Петка – житие, служба и похвала, първоначално обслужвали култа и на Петка Епиватска) и в Драгановия миней, където с една и съща служба се честват и мъченицата, и преподобната (Кожухаров 1974: 123–135; Иванов 1931: 425; Петрова 1999: 83–85, 106–108; Petrova 2008; Суботин-Голубовић 2008; Минева 2005: 107–115; Станкова 2012: 126–128). Според преданието мъченица Петка Римлянка се подвизавала по времето на император Антонин Пий (138–161). Тя се родила в Рим в семейството на благочестиви и заможни родители християни, Агатон и Полития, които били бездетни и след дълги молитви се сдобили с дъщеря. Нарекли я Параскева/Петка, тъй като била родена и кръстена в петък (грц. παρασκευή). След тяхната смърт Петка раздала цялото си имущество на бедните. 30-годишна се отправила да проповядва християнството и след 9 години странстване, на относително късна възраст – около 40-годишна – решила да се пожертва за Христовата вяра. В пространната версия на житието ѝ Петка била последователно изтезавана в три различни града от трима различни мъчители (един от тях е самият Антонин, когото мъченицата успяла да покръсти, след като първо го ослепила, а след това по чудотворен начин възстановила зрението му). Светицата била подложена на разнообразни изтезания – на главата ѝ бил поставен пламтящ шлем, била разпъната и по подобие на Христос прободена с гвоздеи в дланите и стъпалата, гърдите ѝ били отрязани, а самата тя – затисната с тежест. Изцелена от ангел, след тези мъки св. Петка била варена в продължение на 7 дни в котел с вряща вода, но отново останала невредима. Сред нейните подвизи е и победата над огромна змия, както и повторно потапяне в казан, този път пълен с нагорещена смес от смола и олио. Най-накрая Петка била обезглавена. Mъченица Петка Римлянка се смята за легендарна фигура и съществуването ѝ се поставя под въпрос (AHG, 11: 630; Janin 1968: 328–331). Нейното житие следва стереотипа на повечето ранни мъченически жития, напомнящ приказните мотиви. Освен чудесата в него, изследователите обикновено оспорват съществуването на женски манастир в Рим по това време (втората половина на II в.), както и практиката жена да проповядва християнството, тъй като това противоречало на забраната на апостол Павел (Janin 1968: 329). Двете бележки, коментиращи житието на римската мъченица в Acta Sanctorum (AASS Iul. VI, 232, 502) също подчертават, че историята ѝ не е достоверна и че в Римокатолическата църква тя е известна като Венера/Венеранда (14 ноември), понеже петък бил денят, посветен на Венера. Относително рано (не по-късно от IX в.) римската мъченица започва да се разглежда като символичен образ – персонификация на разпети петък, а в по-общ смисъл – на всеки петъчен ден от годината. Във византийската иконография светицата често се изписва, носеща на гърдите си изображения на мъртвия Христос или държаща в ръце инструментите, с които Христос е бил измъчван – копие, гъба и гвоздеи (Walter 1995: 753; Der Narsessian 1962; Петрова 1999: 107). Въпреки легендарния характер на нейното житие, култът към римската мъченица прониква във Византия сравнително рано и бързо се разпространява. Църкви, посветени на нея, са засвидетелствани още през IV в. Най-старото ѝ запазено изображение е в Cod. Paris. gr. 510 (Беседи на Григорий Назиански), л. 285. В Константинопол култът към св. Петка Римска е много силен. За мощите ѝ в столичния град, които видял през 1200 г., разказва руският поклонник Антоний от Новгород (Книга Паломник 1899: 37). Там на светицата били посветени най-малко две църковни сгради – параклис, намирал се вероятно южно или югоизточно от „Св. Апостоли“ (за който се говори в Житието на Василий Нови) и църква, построена от Лъв Мъдри на лявата страна на Златния рог в местността Хаскьой, където били погребвани известни лица. Заради този храм целият квартал бил назоваван по името на римската мъченица (Janin 1953: 405; Ласкин 1904: 144; Суботић 1971: 96; Walter 1995: 753–757; Петрова 1999; Petrova 2008). Тя е изключително популярна и сред южните славяни. Доказателство за това е не само известният Летописен разказ от 1234 г., според който нейните служба и житие се намирали навсякъде (Кожухаров 1974), но и големият брой текстове за светицата, запазени в южнославянски ръкописи (Петрова 1999; Petrova 2008; Минева 2005: 107–115; Суботин-Голубовић 2008; Станкова 2007; Станкова 2012: 126–128), както и посветените на нея църкви, изображения и стенописни цикли със сцени от мъчението ѝ (вж. Мавродинова 1969; Petrova 2008: 331; Суботић 1971 и цитираната там литература). Календар: Православната църква почита римската мъченица под основна дата 26 юли, но във византийската и славянската средновековна ръкописна традиция нейната памет се отбелязва и на други дати – 24 и 25 юли, 14 октомври, 8 и 9 ноември (вж. ΘΗΕ 10: col. 45-57; Εὐστρατιάδης 1961: 376; Janin 1968; Сергий, 2: 224; Halkin 1966; Чешмеджиев 2007; Petrova 2008: 332–333). Мъченица Петка Римска обаче не фигурира в представителите на константинополските синаксари на нито една от посочените дати (Дмитриевский, 1; Mateos 1962; Delehaye1902). Единственото ѝ споменаване е в една маргинална бележка (Τῆς ἁγίας ὁσιομάρτυρος Παρασκευῆς), добавена към 26 юли в препис С – Codex bibliothecae universitatis Messanensis № 103 от XII в., вероятно произхождащ от италогръцки скрипторий (Delehaye1902: xxix–xxx, col. 844; Halkin 1966: 227). Светицата не е включена в календарите на църковните устави от студийската и йерусалимската редакция (срв. напр. Студийско-Алексеевския и Евергетидския типик, а също и един от най-ранните преписи на Йерусалимския типик – Sinait. gr. 1096 от XII–XIII в. – Пентковский 2001; Дмитриевский 1: 256–656; Дмитриевский 3: 28–55). В славистичната научна литература обикновено се приема, че през Средновековието 14 октомври е датата, когато на Балканите се почита Петка Епиватска, а 26 юли – основната дата на едноименната римска мъченица. Така отбелязването на Петка Римска на октомврийската дата най-често се интерпретира като следствие от изключителната популярност, която преподобната от северна Гърция придобива сред южнославянските народи и влиянието, което нейният култ започва да оказва върху честването на едноименната мъченица. Редица факти обаче противоречат на тази констатация. Така например А. Турилов специално отбелязва появата на паметта на „мъченица Петка“ на 14 октомври в един много архаичен по отношение на състава си календар (запазен в сръбско евангелие апракос с апостол от края на XIII или началото на XIV в. – ръкопис № 680 от Архива ФИРИ, Западноевропейска сецкия, БАН, Санкт Петербург), който според него е показателен за изграждането на българския вариант на църковния месецослов по време на Първото българско царство. Неговото формиране Турилов отнася към края на IX в. Той обаче предполага, че паметта на римската мъченица е била добавена като глоса към 14 октомври и впоследствие, при преписването на паметника, е била вмъкване в основния текст на календара. Наред с това Турилов посочва и други примери на ранни пред-Търновски славянски календари, споменаващи мъченица Петка на 14 октомври, които тълкува като свидетелства за разрастването на култа на епиватската отшелница още преди пренасянето на мощите ѝ в българската столица през 1234 г. (Турилов 1999: 25–26). Мнението на Турилов е оспорено от Д. Чешмеджиев – той допуска, че датата 14 октомври още от самото начало е била свързана с култа на римската мъченица и от нея е преминала (поради идентичността на имената) и към преподобната. Като доказателство Чешмеджиев изтъква, че Петка Римлянка е засвидетелствана под 14 октомври в гръцки ръкопис (№ 2 от атонския скит „Св. Андрей“, цитиран от А. Ерхард и Novum Auctarium BHG), датиращ от IX в., т.е. още от преди времето, когато се подвизава преподобната (Чешмеджиев 2007; срв. Ehrhard, 1: 28–29; Novum Auctarium BHG: 165). Идеята на Чешмеджиев намира потвърждение в данните от месецословите към славянските староизводни евангелия и апостоли. Там мъченица Петка се отбелязва под две дати – 14 октомври и 26 юли. Понякога идентификацията на споменатата в тях светица – дали това е римската мъченица или епиватската отшелница – е трудна (срв. напр. с҃тои пѫцѣ. на 26 юли в Драготиния апостол (НБКМ 880) от втората половина на XII в., или с҃тѧ пѧткѧ, добавено в полето за 14 октомври в Струмишкия апостол (ръкопис IX E 25 от сбирката на Шафарик в Народния музей в Прага) от XIII в. (Христова-Шомова 2012). На 26 юли „мъченица Петка“ се открива в относително малък брой ръкописи – напр. в Зографско евангелие № 20 от XIV в. и евангелие Slave № 25 от Парижката Национална библиотека от XIII в., както и в апостол НБКМ 882 от края на XIII – началото на XIV в. (Дограмаджиева 2010: 201; Христова-Шомова 2012). В южнославянските календари от XIII–XIV в. много повече са вписванията на мъченица Петка на октомврийската дата – на 14 октомври тя е посочена като втора памет във Видинското, Кързановото и Търновското евангелие, в евангелия № 16, 20, 21 от Зографския манастир и евангелие № Q.п.59 от РНБ, евангелие с апостол НБКМ 508 и в апостоли НБКМ 502 и НБКМ 89, а като първа или единствена памет за деня – в Атинското евангелие, евангелие № 9 от манастира Плевля, евангелия № 15 и 18 от Зографския манастир, както и в апостоли НБКМ 882 и НБКМ 883 (Дограмаджиева 2010: 85–86; Христова-Шомова 2012). По-особен е случаят с Банишкото евангелие от XIII в., което на 14 октомври изрично посочва преподобна Петка – прѣп(д)бныѫ пѧткы (Банишко евангелие: 455). Б. Райков използва този факт като аргумент за датирането на ръкописа след 1234 г. – годината на пренасянето на мощите на преподобната Петка Епиватска в Търново, като подчертава, че преди това тази светица не е била позната на славянския юг (Райков 1981: 22–23). Това обаче е единственото споменаване на „преподобна Петка“ в староизводните славянски месецослови. В календарите на новоизводните славянски евангелия на 14 октомври навсякъде фигурира само паметта на преподобна Петка Епиватска, а на 26 юли – само пренасянето на мощите ѝ (Дограмаджиева 2010: 231, 305; вж. също Кожухаров 1974: 134–135). Изключение прави т. нар. Шопов-Карадимов псалтир (НБКМ 1138) от края на XIII – началото на XIV в., където са споменати и двете светици: (стр(с)ть ст҃ыѧ м(ч)нцѧ пѧт'кы. и дрѹгы прп(д)бныѫ пѧт'кы). Наративи Проложни жития: Проложен текст за мъч. Петка Римска не е включен в Константинопилските синаксари (Delehaye1902). Нейно кратко житие е публикувано в AHG (AHG 11: 471), без обаче да се уточнява произхода на текста. Светицата не е представена с четиво или календарно упоменаване нито в Простия пролог, нито в търновската версия на Стишния пролог (Павлова, Желязкова 1999; Петков 2000). Пространни жития: Във византийската агиография за мъченица Петка Римска се разпространяват над 15 различни гръцки жития, почти всички анонимни (с изключение на едно мъчение, приписвано на Йоан от о. Евбея (изд. Halkin 1966), както и една похвала за светицата, чийто автор е Георги Акрополит. Агиографските наративи за нея се откриват под 26 юли, 14 октомври, 8 и 9 ноември (BHG: 1419z–1420x; Halkin 1966: 226–237; Scharpé 1971; Novum Auctarium BHG: 165–166). Славянски преводи на отделни варианти на легендата за мъченицата са засвидетелствани в многобройни преписи, датиращи от периода XIV–XVIII в., винаги под дата 14 октомври. Повечето от текстовете са поместени в български и сръбски ръкописи със смесено съдържание, често в „конвой“ от апокрифи. Самото житие на римската мъченица обикновено се определя като „квазиканонично“, стоящо на границата между църковната литература и апокрифните легенди (Петрова 1999: 87). То не присъства в календарни сборници (BHBS: 249–250 отчита само преписа в Бдинския сборник) и не получава разпространение в руската ръкописна традиция (срв. Творогов 2008). Известни са четири славянски версии на житието на римската мъченица (Петрова 1999): 1). Най-дългата и обработена от литературна гледна точка славянска версия (BHG 1420d) с нач. Вь д҃ни ѡни єлиноомь зѣлоо прѣдрьжещимь, безьсловесникомь, крьвы бес правды пролѣваѥмѣи. и бѣше мноогь гнѣвь на х(с)тїани, єлико вѣроваше вь х҃а. Засвидетелствана е в 5 южнославянски преписа, датиращи от XIV–XVI в.: Бдински сборник, писан по поръка на видинската царица Анна през 1359–1360 г., но запазен в препис от началото на XV в. (Petrova 2001; факс. изд. Bdinski Zbornik 1972: 58–72; изд. Bdinski Zbornik 1973: 88–101); ръкопис 468 (104) от Народната библиотека в Белград от третата четвърт на XIV в., изгорял по време на Втората световна война (изд. Новаковић 1895: 23–32); ръкопис 378 (455) от Народната библиотека в Белград от XIV в., изгорял по време на Втората световна война (изд. Новаковић 1895: 26–28); ръкопис 13.6.13 от сбирката на Яцимирски, БАН, Санкт Петербург, от втората половина на XV в.; и ръкопис 413 от Бодлеанската библиотека, Оксфорд, XV–XVI в. (вж. Петрова 1999: 94–99). 2). Кратко житие (BHG 1420a) с нач. Начетькь исцѣленїю дарованиѥмь х(с)вемь блаженнаго житїа м(ч)нице. петькы. се же ѿц҃ь єю нарицаеть се агатѡ(н). и м҃ти єю политїа, запазено в 3 южнославянски преписа – ръкопис 29 от манастира Савина от 1380 г.; ръкопис ГИМ, Хлуд. 241 от средата на XV в.; и ръкопис 101 от Народната библиотека в Пловдив, XVI–XVII в. (вж. Петрова 1999: 104–106; изд. Petrova 2008, вж. Кратко житие на св. Петка Римска). 3). Кратко житие с нач. Въ време ѡно бы(с) етерь мyжь именемь Агатонь и жена его Полїтїа. та беста христанїна б҃говѣр’на и мл(с)тва ѹб҃гимь и вьсе(м) вѣрнимь, известно в единствен препис в ръкопис № 11 от сбирката на Григорович в Одеса, XV в. Не е ясно дали става въпрос за нов превод от гръцки или за извлечение от вече съществуващ славянски текст (изд. Белић 1897; вж. Петрова 1999: 99–100). 4). Кратко житие на св. Петка с нач. Вь дни. м(ч)и(т)леские цр(с)твѹющимь. елиномь. бе члвкь хр(с)тиꙗнинь. вь таине. именемь. агаѳонь. и жена. его. именемь полфїꙗ, което вероятно възниква или като независим превод, чийто гръцки оригинал засега е неизвестен, или като доста свободен преразказ на историята на мъченицата. Известни са 5 южнославянски преписа, датиращи от периода XVI–XVIII в.: ръкопис № 82 от манастира Николяц, Черна гора от началото на XVI в.; Беляковски сборник (НБКМ 309) от втората половина на XVI в.; ръкопис ХАЗУ III.a.20 от първа трета на XVI в.; ръкопис № 17 от ЦСВП “Иван Дуйчев” от началото на XVIII в.; и ръкопис НБКМ 1053 от краят на XVII – началото на XVIII в. (вж. Петрова 1999: 100–104). Служби В гръцката химнографска традиция мъченица Петка Римлянка се отбелязва под датите 26 юли, 9 ноември и 14 октомври (Follieri V, 2: 270; Минева 2012). На нея са посветени няколко канона. Канонът за 4-ти глас, приписван на Теофан, с акростих Ὕμνοις γεραίρω τὴν πανεύφημον Κόρην, е поместен под 26 юли в печатните гръцки минеи (http://analogion.gr/glt/texts/Jul/26.uni.htm). Други два канона за мъченицата посочва AHG. Първият тях е анонимен, за 4-ти глас, с акростих Σεπτοῖς ἐπαίωοις τὴν Παρασκευὴν στέφω и е публикуван по единствен препис в миней за юли Crypt. Δ.α.XI от XI в. (AHG 11: 471–480); вторият (за 8-ми глас) е по-широко разпространен и в изданието е представен в две версии – хомогенна и с интерполации, като в интерполираната 9-та песен носи името Йосиф (AHG 11: 481–499, 500–505). По два гръцки минея е известен още един канон, за 6-и глас, пак с името на Йосиф Παπαηλιοπούλου-Φωτοπούλου 1996: 255, № 793). В отделни представители на гръцката традиция службите за мъч. Петка споделят едни и същи канони с тези за мъч. Неделя, чествана на 7 юли, например в миней № 644 от Синайския манастир „Св. Екатерина“ от XV в. (Παπαηλιοπούλου-Φωτοπούλου 1996: 59, бел. 77). Празнична служба, съдържаща полиелейни стихири и два неиздадени канона за Петка Римска, е отбелязана от Минева в Cod. Dujčev gr. 186 от от средата на XIV в. (Минева 2012). В някои от творбите на византийската химнография се наблюдава смесване между Петка Римска и Петка Епиватска – там произведения за мъченицата често се използват при възславянето на преподобната. Много по-рядък е обратният случай, когато химни и елементи от култа към преподобната се вместват в почитането на римската мъченица, тъй като във Византия Петка Епиватска остава слабо известна, а почитането ѝ – ограничено в региона на тракийските селища Епиват и Каликратия (Минева 2012). Ранна служба за мъченица Петка Римска, написана според студийския устав, е запазена и в редица славянски празнични и служебни минеи от XIII – XV в., например в Скопския миней (НБКМ 522) от XIII в., НБКМ 516 от края на XIII – началото на XIV в., Дечани 34 от края на XIV – началото на XV в., НБКМ 121, НБКМ 122 и НБКМ 900 от XV в. (Станкова 2007: 108‒109; Суботин-Голубовић 2008). Службата е с канон за 8-и глас с нач.: Адѹ ѹдивльшѹ сѧ твоѥмѹ алканию и стра(д)нїю (срв. Скопски миней, л. 17а‒20а). Доколкото може да се съди от изворите, тя най-вероятно навлиза през XIII в. Т. Суботин издава паралелно два от преписите на службата – Дечани 34 и НБКМ 516, като отбелязва идентичността на структурата, разликите в състава, както и съществуването на облщ елементи. Друг вариант на службата – с канон за 8-и глас (с начало дн(с)ь вѣрньімь ꙗви се праз(д)никь), се намира в българския миней № 25 от Синайския манастир „Св. Екатерина“ от XIV в. (л. 282v–286r). Какато във византийските, така и в южнославянските източници датите на службата за мъченица Петка варират: 14 октомври – напр. в Скопския миней, Дечани 34 и НБКМ 121, НБКМ 122 и НБКМ 900 от XV в.; 26 юли – напр. в Синайския миней № 25, НБКМ 118 и ръкопис № на 162 от сбирката на А. Хлудов в ГИМ от втората половина на XIV в. (където е открит и Летописният разказ за пренасяне мощите на св. Петка в Търново); и 8 ноември – в НБКМ 516 от края на XIII – началото на XIV в. (Станкова 2012: 126; Суботин-Голубовић 2008; Минева 2005: 110–112). Някои от запазените служби за прослава на мъченицата са показателни за преплитането на култовете на едноименните светици, носещи името Параскева/Петка. Така напр. сръбските ръкописи Дечани 34 и НБКМ 516, независимо от факта, че поместват службата под различни дати, съдържат комбиниран канон и стихири за Петка Римска и Петка Иконийска (Суботин-Голубовић 2008); в други случаи насловите на службите за 14 октомври отчитат едновременната прослава на Петка Римска и Петка Епиватска – напр. в българския Драганов миней от XIII в. (Стр(с) ст҃ѫѫ м҃чнѫ пѧткы и прп(д)бнѫѫ параскевгии, въпреки че службата е само за Петка Епиватска); а в ръкопис НБКМ 665 от XV в. в службата за Петка Епиватска са вмъкнати два тропара за Петка Римска (Минева 2005: 110). Служба за Петка Римлянка не е включена в старопечатните църковнославянски минеи на указаните дати (http://www.orthlib.info/). Народни практики и вярвания В народните вярвания света Петка е събирателен образ, обединяващ елементи от култовете на няколкото едноименни християнски светици, носещи това име. Приема се, че тя е продължение на главното хтонично женско божество от езическия пантеон (Великата богинята майка, Кибела, Деметра, Персефона, Мокош), олицетворяващо царството на мъртвите, подземната влага, плодородието, раждаемостта, брака и женските дейности, на което е посветен петия ден от седмицата (МНМ, 2: 169, 357; Иванов, Топоров 1983; Попов 1991; Попов 1994: 93–95; Старева 2005: 361–370). По негово подобие християнската светица се възприема като покровителка на жените, женската работа и дома; в нейния ден – петъка, и по време на нейните календарни празници жените не работят (най-вече не бива да докосват вълна, да предат, плетат и шият), спазват строг пост и полово табу. Наред с това се вярва, че св. Петка е посредница между световете на живите и мъртвите – заедно със св. Богородица тя пази ключовете от райските порти, заедно със св. Неделя строи мост, по който праведниците да достигнат небесното царство и заедно с архангел Михаил отпраща натам душите на починалите. Тя „управлява“ петъците през годината. За балканските народи петъкът е лош ден, а най-лоши от всички са дванадесетте „черни“ петъка в навечерието на големите църковни празници. Още през Средновековието денят е обвързан с редица забрани, най-вече отнасящи се до жените, описани в апокрифа „Слово за дванадесетте петъка“ (Българската литература: 167–169, 272–275; вж. също Бадаланова 1990) и въпреки че текстът не го изтъква, в народните представи именно св. Петка санкционира тяхното нарушаване. За старинната митологична основа на култа към светицата свидетелстват и представите, че тя може да се превръща в змия (Попов 1991; Старева 2005: 361–370; Караджова 2001: 23–24) или че е „вълча“ покровителка (Попов 1991: 129). Характерна за всички балкански народи е вярата, че светицата лекува – най-вече женско безплодие, слепота и други очни болести (Попов 1991:141; Караджова 2001: 23; ΘΗΕ 10: col. 46). В традиционния народен календар празникът на св. Петка се отбелязва два пъти – на 14 октомври (зимен Петковден) и на 26 юли (летен Петковден), като особено значение се придава на първия. Денят се смята за своеобразна граница между лятото и зимата, между старата и новата аграрна година, той бележи поврат в природния, стопански и социален цикъл. Повсеместна е представата, че св. Петка (в някои региони на България възприемана като мъж – св. Петко) води останалите светци, начело със св. Димитър, към зимата – с празника ѝ приключва събирането на реколтата, тогава става разлъчването на стадата, освобождаването на наетите овчари, поставя се началото на оплождането на домашните животни; от този ден започват седенките, годежите и сватбите. Дванадесетте дни от зимния Петковден до Димитровден (известни като „Щури“, „Погани дни“, „Вълчи дни“, „Вълче погано“ или „Вампирско погано“) имат митологичен смисъл, съответстващ на дванадесетте „мръсни“ дни от Игнажден до Богоявление – през тях се осъществява преходът от старата към новата стопанска година, от лятото към зимата, когато светът е опасен, неподреден и подвластен на недоброжелателни и свръхестествени сили (Попов 1991; Старева 2005: 365–367). Отбелязването на летния Петковден (26 юли) показва определена етническа специфика – единствено сред българите празникът неофициално се осмисля като част от Великденския обреден комплекс. В отделни райони на страната на този ден светицата се почита с цел предпазване от градушка и други природни стихии, правят се ритуални обиколки на нивите и градините, молебени за дъжд, общоселски курбани и трапези, църкви и оброчища, посветени на светицата, се посещават за здраве, почитат се мъртвите и т.н. (вж. Попов 1991: 142–145).

Библиография: Библиография Бадаланова 1990: Бадаланова, Фл. Фолклорна реплика към Празници бабыни илы ѡ бабихъ баснехь (Ръкописни календари на българските преселници в Бесарабия и Таврия: текстове и коментар). – Български фолклор 3, 1990, 95–109. Банишко евангелие: Банишко евангелие. Среднобългарски паметник от XIII век Подготвили за печат с увод и коментар Е. Дограмаджиева и Б. Райков. С., 1981. Белић 1897: Белић, А. Заметка о славянском житiи св. Пятки-Петки. – ИОРЯС, 2, 1897, 1045–1057. Българската литература: Българската литература и книжнина през XIII век. С., 1987. Дмитриевский, 1–3: Дмитриевский, А. Описание литургических рукописей, хранящихся в библиотеках Православного Востока. Киев, 1895–1917. Т. 1: ΤΥΠΙΚΑ. 1895. T. 2: ΕΥΧΟΛΟΓΙΟΝ. 1901. Т. 3: ΤΥΠΙΚΑ. Часть 2. 1917. Дограмаджиева 2010: Дограмаджиева, Е. Месецословните четива в славянските ръкописни евангелия (X–XVII в.). С., 2009 (= Кирило-Методиевски студии. Кн. 19). Иванов, 1931: Иванов, Й. Български старини из Македония. С., 1970. Иванов, Топоров 1983: Иванов В. В., В. Н. Топоров. К реконструкции Мокоши как женского персонажа в славянской версии основного мифа. – Балто-славянские исследования. М., 1983, 175–197. Караджова 2001: Караджова, Д. За св. Параскева (Петка) и някои въпроси около култа. – Годишник на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Център за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев“, 92 (11), 2001, 21–38. Книга Паломник 1899: Книга Паломник. Сказание мест святых во Цареграде Антония, Архиепископа Новгородского, в 1200 г. Ред. и предисл. X. М. Лопарева. СПб.,1899 (Православный Палестинский сборник. Вып. 51. Т. 17. Вып. 3). Кожухаров 1974: Кожухаров, Ст. Неизвестен летописен разказ от времето на Иван Асен II. – Литературна мисъл, 2, 1974, 123–135 (= Кожухаров, Ст. Проблеми на старобългарската поезия. С., 2004: 310–322). Ласкин 1904: Ласкин, Г. Словарь древностей Константинополя (Георгий Кодин. О древностях Константинополя. Перевод и коментарии Гавриила Ласкина. Часть 2). Киев, 1904. Мавродинова 1969: Мавродинова, Л. Църквата в Долна Каменица: Стенописи от времето на Михаил Шишман. С., 1969. Минева 2005: Минева, Ев. Пет химнографски творби за св. Петка Търновска. С., 2005. Минева 2013: Минева, Ев. Службите за св. Петка в гръцките кодекси от колекцията на ЦСВП „Проф. Иван Дуйчев“. - В: Международна научна конференция „Културният диалог между Изтока и Запада (= Годишник на СУ ЦСВП, Т. 98 (17), С., 2013, 299-307. МНМ, 2: Мифы народов мира. T. 2. M., 1988. Новаковић 1895: Новаковић, С. Апокрифско житије свете Петке. – Споменик СКА, 29, 1895, 23–32. Павлова, Желязкова 1999: Павлова, Р., В. Желязкова. Станиславов (Лесновски) Пролог от 1330 г. С., 1999. Петков 2000: Петков, Г. Стишният пролог в старата българска, сръбска и руска литература (XIV–XV век). Пловдив, 2000. Петрова 1999: Петрова, М. Към въпроса за южнославянските преводи на Житието на мъченица Параскева-Петка Римлянка. – Palaeobulgarica, 20, 1996, 2, 83–109. Попов 1994: Попов, Р. Светци-демони. – В: Етнографски проблеми на народната духовна култура, 2, 1994, 93–95. Попов, 1991: Попов, Р. Параскева-Петка – стопанка и светица. – В: Попов, Р. Светци-близнаци в българския народен календар. С., 1991, 126–145. Поповић 2005: Поповић, Д. Реликвиjе свете Петке: Gloria Bulgariae – Gloria Serviae. – В: България и Сърбия в контекста на византийската цивилизация. С., 2005, 165–191. Райков 1981: Райков, Б. Палеографско и кодикологическо проучване. – В: Банишко евангелие. Среднобългарски паметник от XIII век Подготвили за печат с увод и коментар Е. Дограмаджиева и Б. Райков. С., 1981, 10–23. Сергий, 1–3: Сергий, архиеп. Полный месяцеслов Востока. 1. Восточная агиология. 2. Святой Восток. 3. Святой Восток. Москва, 1997 (репринт по 2 изд. Владимир, 1901). Станкова 2007: Станкова Р. Служби за св. Петка в български и сръбски ръкописи от XIII до XV в. – Археографски прилози, 28, 2007, 105–122. Станкова 2012: Станкова, Р. Култ и химнография. Служби за местни южнославянски и балкански светци в ръкописи от XIII – XV в. С., 2012. Старева 2005: Старева, Л. Бълграски светци и празници. С., 2005. Суботин-Голубовић 2008: Суботин-Голубовић, Т. Петка преподобна – Петка мученица. – Зборник радова Византолошког института, 45, 2008, 177–190. Суботић 1971: Суботић, Г. Свети Константин и Jелена у Охриду. Београд, 1971. Творогов 2008: Творогов, О. В. Переводные жития в русской книжности XI–XV веков. Каталог. М.–СПб., 2008. Творогов 2008: Творогов, О. В. Переводные жития в русской книжности XI–XV веков. Каталог. М.–СПб., 2008. Турилов 1999: Турилов, А. Две забытые даты болгарской церковно-политической истории IX в. (К вопросу формирования болгарского варианта церковного месяцеслова в эпоху Первого царства). – Palaeobulgarica, 23, 1999, 1, 14–34. Христова-Шомова 2012: Христова-Шомова, И. Служебният Апостол в славянската ръкописна традиция. Т. 2. Изследване на синаксарите. С., 2012 (под печат). Чешмеджиев 2007: Чешмеджиев, Д. Бележки за култа на св. Параскев-Петка у българите и сърбите през XIII–XIV в. – В: Манастир Бањска у доба краља Милутина. Зборник са научног скупа одръжаног од 22. до 24. септембра 2005 године у Косовской Митровици. Ниш–Косовска Митровица, 2007, 275–284. AHG 11: Analecta Hymnica Graeca e codicibus eruta Italiae Inferioris. I. Schirò consilio et ductu editа. Vol. XI. Canones Julii. A. Acconcia Longo collegit et instruxit. Roma, 1978.Bdinski Zbornik 1972: Bdinski Zbornik 1972: Bdinski Zbornik. Ghent Slavonic Ms 408, A. D. 1360. Facsimile edition. Ed. by I. Dujčev. London, 1972. Bdinski Zbornik 1973: Bdinski Zbornik. An Old-Slavonic Menologium of Women Saints (Ghent University Library Ms. 408, A.D. 1360). Ed. by J. L. Scharpé and F. Vyncke. Bruges, 1973. BHBS: Иванова, Кл. Bibliotheca Hagiographica Balcano-Slavica. С., 2008. BHG: Bibliotheca Hagiographica Graeca. Vol. 1‒3. Ed. by F. Halkin. Bruxelles, 1957. Delehaye 1902: Delehaye, H. Synaxarium Ecclesiae Constantinopolitanae e Codice Sirmondiano nunc Berolinensi. Bruxelles, 1902 (Propylaeum ad Acta Sanctorum Novembris). Der Narsessian 1962: Der Narsessian, S. The Illustrations of the Homiles of Gregory of Nazianzuz. A Study of the Connection between Texts and Images. – Dumbarton Oaks Papers, 1, 1962, 195–229. Ehrhard 1937–1938: Ehrhard, A. Überlieferung und Bestand der hagiographischen und homiletischen Literatur der Griechischen Kirche von den Anfängen bis zum Ende des 16. Jahrhunderts. 1–3. Leipzig, 1937–1938. Follieri 1966: Follieri, H. Initia Hymnorum Ecclesiae Graecae. Vol. 5. P. 2. Roma, 1966 (= Studi e testi, 215). Halkin 1966: Halkin, F. La passion de sainte Parascève par Jean d’Eubée. – In: Polychron. Festschrift Franz Dölger zum 75. Geburtstag. Heidelberg, 1966, 226–237. Janin 1953: Janin, R. La géographie ecclésiastique de l’empire byzantin. Première partie: Le siège de Constantinople et le patriarcat occuménique. 3. Les églises et les monastères. Paris, 1953. Janin 1968: Janin, R. Parasceve. – In: Bibliotheca Sanctorum. Vol. 10. Roma, 1968, col. 328–331. Mateos 1962: Mateos, J. Le Typicon de la Grande église. Ms. Sainte-Croix n° 40, X-e siècle. T. 1. Le Cycle des Douze mois. Roma, 1962 (=Orientalia Christiana Analecta. T. 165). Novum Auctarium BHG: Halkin, F. Novum Auctarium Bibliothecae Hagiographicae Graecae. Bruxelles, 1984. Petrova 2001: Petrova, M. The Ghent Manuscript of the Bdinski Zbornik: the Original or a Copy? – Slavica Gandensia, 28, 2001, 115–144. Petrova 2008: Petrova, M. Ѥ(с) бѡ дрѹгаа м(ч)ница х҃а ра(д), еи же пѣтиѥ и хвала вьз(д)ѣ ѡбрѣтаѥт се: Once Again on the Cult and Hagiographic Texts about St. Paraskeve/Petka of Rome in the South-Slavic Tradition. – Scripta & e-Scripta, 6, 2008, 325–350. Scharpé 1971: Scharpé, J. L. Paraskeve – Venera – Petka – Vineri. Passionum graece, latine, slavice, romanice manipulus. Vol. 1–4. Ph.D. dissertation, University of Ghent, 1971. Walter 1995: Walter, C. The Portrait of Saint Paraskeve. – Byzantinoslavica, 56, 1995, 3, 753–757. Εὐστρατιάδης 1961: Εὐστρατιάδης, Σ. ῾Αγιολόγιον τῆς ᾿Ορθοδόξου ᾿Εκκλησίας. ᾿Αθῆναι, [1961]. ΘΗΕ 10: Θρησκευτικὴ καὶ ἠθικὴ ἐγκυκλοπαίδεια. Τ. 10. Ἀθῆναι, 1966 (http://albanaki.blogspot.com/p/on-line_18.html). Παπαηλιοπούλου-Φωτοπούλου 1996: Παπαηλιοπούλου-Φωτοπούλου, Ε. Ταμείον ἀνεκδότων βυζαντινών ᾀσματικών κανόνων seu Analecta Hymnica Graeca e Codicibus eruta Orientis Christiani. 1. Κανόνες Μηναίων. Ἀθῆναι, 1996.