Наименование: Св. Марина
Дата: 17 Юли
Тип памет: Светец
Каноничен тип: Великомъченица
Век: III в.
Автор: Мая Петрова-Танева, Росен Малчев, Константин Рангочев
Описание: Св. Марина – легендарна мъченица от края на III в., станала жертва на гоненията срещу ранните християни по времето на император Диоклециан в малоазийския град Антиохия, област Писидия (ΘΗΕ 8: 729; Sauget 1966: col. 1150–1160; AHG 11: 594; ODB 2: 1299; Коцева 2005; Петрова 2008). Обявена е за великомъченица през V в. от папа Геласий (492–496 г.) (Sauget 1966: col. 1150–1160). Нейната история е изпълнена с чудесни и свръхестествени моменти и елементи, заимствани от античната митология и демонология (Boulhol 1994). По тази причина през 1969 г. тя, заедно със св. Екатерина Александийска, бива изключена от официалния католически календар (Medieval English Prose for Women 1991: xxi). Х. Узенер разглежда историята на св. Марина (известна на Запад като Маргарита) като една от християнските трансформации на езическия мит за Афродита (Usener 1879: 20). Макар хипотезата му да е отхвърлена (Delehaye 1907: 204–205), връзката и заимстването на мотиви между разказите за св. Марина и житията на антиохиската блудница Пелагия (с прозвище Маргарито), мъченица Пелагия от Тарс и други светици от т.нар. „група на св. Пелагия“ не подлежи на съмнение (Delehaye 1907: 197–207).
Според нейното житие св. Марина била дъщеря на езически жрец от Антиохия Писидийска. Тя била надарената с изключителна красота. Заради отказа си да се омъжи за епарха Олибрий и да се отрече от християнската вяра тя последователно била подложена на редица мъчения – най-напред била бита с жезъл, сетне пригвоздена, а ребрата ѝ били стъргани с железни остриета; след това бива хвърлена в тъмница, а на следващата сутрин опалвана със свещи, потапяна и давена във вода и най-накрая обезглавена. Нейният най-известен подвиг е единоборството с различни дяволски сили. По време на престоя ѝ в килията изневиделица пред нея се явил змей, който успял да я погълне. Вътре в утробата му обаче св. Марина се прекръстила, силата на кръстния знак разкъсала вътрешностите на чудовището и то се разпаднало. В същия момент от другия край на тъмницата изпълзял черен бяс. Марина успяла да го хване за косите и, след като разбила с меден чук главата му, го накарала да признае, че е самият бесовски началник Велзевул и да ѝ разкаже подробно за произхода на злите сили, както и за пъклените си дела, с които вкарвал хората в грях.
Култът към св. Марина се разпространява във Византия много рано (Sauget 1966: col. 1153). Негови центрове в Константинопол са църквите „Св. Мина“ и „Св. Богородица от морето“, както и манастира „Христос Пантепопт“, където се пазела главата на светицата (Delehaye 1902: 825; Janin 1953: 345–347, 527–529; Meinardus 1970: 211; Sauget 1966: col. 1154; Сергий, 3: 275); ръце на св. Марина се съхраняват във Ватопедския манастир на Атон (Сергий, 3: 275) и във Венеция (Ross, Downey 1962: 41–44); частици от нейните мощи има в огромен брой църкви и манастири на територията на съвременна Гърция, Палестина и Кипър (Meinardus 1970: 211–212). Може да се предполага, че парченца от ръката и главата на антиохийската мъченица са се намирали в църквата на чъргубиля Мостич в Преслав (Петрова 2006: 75–96). На Запад интересът към св. Марина (Маргарита) нараства по време на кръстоносните походи и особено след превземането на Антиохия през 1098 г. и на Константинопол през 1204 г. Това води до пренасяне на мощи на светицата (части от тях се пазят във Венеция и Тоскана) и създаването на множество посветени на нея агиографски произведения, както в проза, така и в стихотворна форма. Тези творби придобиват изключителна популярност, отчасти поради сензационния характер на повествованието, отчасти защото щедро обещават посредничеството и помощта на светицата (Medieval English Prose 1990: xxii; Cazelles 1991). Успехът на култа на антиохийската дева на Запад до голяма степен се определя и от широко разпространената представа за нея (особено силна във Франция) като закрилница на бременните жени и родилките и вярата, че който чете нейното житие или го носи под формата на амулет ще си осигури лесно и безболезнено раждане. Обяснението за тази парадоксална връзка между светицата-дева и акта на раждането най-вероятно се крие в лекотата, с която тя успява да се измъкне от утробата на погълналия я змей (Medieval English Prose 1990: xxii). В Унгария, където мощи на св. Маргарита (Марина) от Антиохия пристигат през 1217 г., култът към нея през Средновековието е изключително силен – тя се смята за патрон на кралството (patrona regni), а цикли със сцени от нейното житие често се изписват в провинциалните църкви (Magyarországi Művészet 1987: 205).
Календари: Във Византия и славянския свят светицата е широко почитана, а нейният празник 17 юли е строго фиксиран и във византийските, и в славянските източници (вж. Сергий, 2: 216). На този ден паметта на св. Марина присъства в месецословите на повечето славянски евангелия и апостоли (Дограмаджиева 2010: 197, 303; Vakareliyska 2008: 759–761; Христова-Шомова 2012). Датата е включена в уставите и от студийската (вж. напр. Евергетидския типик – Дмитриевский,1: 471–472), и от йерусалимската редакция (напр. Sinait. gr. 1096 от XII–XIII в., вж. Дмитриевский, 3: 52).
Наративи
Проложни жития: Честването на св. Марина на 17 юли е отбелязано в представителите на Константинополските синаксари с кратка житийна информация или проложно четиво (Дмитриевский, 1: 93; Mateos 1962: 344; Delehaye 1902: 825). В славянския Прост пролог на този ден за светицата е поместено кратко житие (Павлова, Желязкова 1999: 295–296).
Четиво за св. Марина в Простия пролог
В търновската версия на Стишния Пролог за св. Марина е включено житие със стихове (Петков 2000: 438).
Четиво за св. Марина в Стишния пролог
Във византийската агиография пространното мъчение на св. Марина е засвидетелствано в многобройни варианти, повечето анонимни, всички поместени под дата 17 юли (BHG 1165–1169d; Auctarium BHG: 125). В най-ранното мъчение за нея обаче като автор се сочи някой си Теотим, който според текста бил свидетел на страданията на светицата (BHG 1165, изд. Usener 1886: 15–47). Наред с житийните повествования, за антиохийската мъченица се разпространяват слова от Григорий Кипърски (BHG 1169), Теодор Метохит (BHG 1169b и Неофит (BHG 1169d). В южнославянската ръкописна традиция от изброените текстове преминават четири (BHBS 584–585; Петрова 2008; Яцимирский 1909: 131).
Жития:
1) Бдинският сборник (съставен през 1359–1360 г. и запазен в препис от началото на XV в. (Petrova 2001), помества единствен по рода си южнославянски препис с нач.: Вьскресению гн҃ю бывшѹ і҃с х(с)а избавителя нашего. и прѣславноомѹ вьзнесению бывшоомѹ на н҃бо. и кончавше течениѥ и вѣру сьблюдше. добрїимь исповѣданиѥ(м) вьзеше неистлѣн'ныѥ вѣнце и тризнѹ непобѣдимѹю. силѹю ч(с)тнааго кр(с)та (срв. BHBS 584, № 1; изд. Bdinski Zbornik 1973: 107–129; Bdinski Zbornik 1972: 77–106v). Житието се приписва на Теотим, който твърди, че бил очевидец на подвизите на мъченицата в тъмницата, че е ѝ прислужвал, носейки ѝ храна и вода, докато била затворена там и че след нейната смърт погребал тялото ѝ и издигнал на мястото на гроба храм за нейна прослава. Въпреки че в южнославянските ръкописи други преписи на това житие не са запазени, вероятно то продължава да битува в руската традиция и негов вариант (според Яцимирски друг текст) е включен във Великите чети-минеи на митрополит Макарий (Петрова 2008: 138; Творогов 2008: 80; Арх. Йосиф 1892: 197; Яцимирский 1909: 131).
2) По-различна и значително по-кратка версия на мъчението на св. Марина (с нач. По вьзнесены г҃а нш҃его іса х(с)а кь ѿц҃ѹ. И по изьшьствыи ст҃ыхь ап҃ль ѿ вѣка сего тѣмь приѥм'шимь славьниѥ вѣн'це) може да бъде намерена в състава на някои староизводни чети-минеи и в сборници със смесено съдържание, а именно: ръкопис № 29 от манастира Савина от 1380 г., ХАЗУ III.c.22 от XIV в., ръкопис № 219 от Патриаршеската библиотека в Белград от XIV в., ръкопис № 147 от Дечани от XV в. и ръкопис № 219 от сбирката на Груич в МСПЦ от XVI в. (вж. BHBS 585, № 4; Петрова 2008: 138–139). Тук авторът нарича себе си Тимотей. Текстът е независим славянски превод, най-вероятно от гръцки оригинал, различен от използвания за житието в Бдинския сборник. Той не е включен във ВЧМ на митрополит Макарий и не е известен в Русия (Творогов 2008).
3) Трето житие на св. Марина (с нач. Ничтоже сице ѹслаждае(т) и ѹтишаеть д҃шѹ бл҃гѹ и вѣрн¹ паче, якоже добропобѣдныхъ и стр(с)тоносьць прочитаема страданїа же борбы) е запазено в Рилския Панегирик на Владислав Граматик от 1479, в Аверкиевите чети-минеи от XVII в., както и в още няколко южнославянски преписа (вж. BHBS 585, № 3). По мнението на Кл. Иванова славянският превод на това житие е осъществен през XIV в., най-вероятно в Търново (Иванова 1981: 393; Иванова 1991: 128–130). Според Зл. Юфу то е било включено в 10-томната колекция „Студион“, събирана, превеждана и редактирана по времето на Патриарх Евтимий (Юфу 1970: 332). Не са отчетени негови източнославянски преписи (Творогов 2008).
Слова:
Текст, озаглавен слово ѡ ст҃ѣи и славнѣи великом(ч)ници х҃вѣ маринѣ с нач. И цр҃кѡвь ѹбо еиже х҃с глава, рая разѹмѣвае(м) иже въ едемѣ, поместен в Рилския панигирик на Владислав Граматик (ръкопис РМ 4/8), познат по още три южнославянски преписа. За негов автор се смята константинополския патриарх Григорий Кипърски (1283–1289) (вж. BHBS 585, № 2). Във ВЧМ словото липсва (Творогов 2008; BHBS 585).
Служби:
От службите за св. Марина във византийската традиция са познати четири канона за мъченицата. Първият (за 8-и глас) се приписва на Теофан и има акростих Χριστοῦ Παρθενομάρτυρα νύμφην ᾄσμασι μέλπω; вторият е за 4-ти глас и съдържа акростих с името на Йосиф. Тези два канона влизат в печатните гръцки минеи (http://analogion.gr/glt/texts/Jul/17.uni.htm). Третият канон, анонимен (за 8-и глас), е засвидетелстван само в гръцки ръкописни минеи № 627 от манастира „Св. Екатерина“ на Синай от XI в. и № 139 от манастира „Сан Салватор“ в Месина от XII в. (AHG 11: 306–313). Четвъртият за 6-и глас носи акростих Ἰωάννης в богородичните тропари; познат е само в един препис (Παπαλιοπούλου-Φωτοππούλου 1996: 248, № 767 ).
Службата за св. Марина спада към ранния пласт на старобългарския празничен Миней, възникнал в резултат от дейността на Кирило-Методиевите ученици в България (края на IX – началото на X в.). В нея влиза канонът на Теофан за 8-и глас. Тази архаична версия на службата е залегнала в основата на службите за св. Марина в българските минеи № 25 от Синайския манастир „Св. Екатерина“ от XIV в. (Син. 25, л. 276v-279r), НБКМ 113 от XIII в. (35c–38c), F.п.I.72 от РНБ, XIV в. (222r–224r) и сръбските № 32 от Дечанския манастир от XIV в. (21v–24r; включено е и проложно четиво), НБКМ 122 от XV в. (265b–267b). От българската книжнина славянската версия на службата прониква и на източнославянска почва; нейни преписи има в руските служебни минеи за юли Син. тип. 121 и Син. тип. 122 от РГАДА, XI–XII в. (срв. инципита у Stеrn 2: 77, № 9480). Канонът на Теофан за 8-и глас влиза в състава на службата за св. Марина и в новоизводните и старопечатните минеи (http://www.orthlib.info/Menaia/Rjadovaja-Minea/11-July/jul17.pdf).
Изображения:
Във византийската живопис мъченицата традиционно се представя по два начина – като млада жена, облечена в ярко червен мафорион, държаща в дясната си ръка кръст, или вдигнала чук, за да удари Велзевул (Hadermann-Misguich 1975: 235–240). Под датата 17 юли мъченицата е изобразена и в стенописните менологии от Старо Нагоричино (1317 г.), Печ (1561 г.) и Пелиново (1717–1718 г.) (Мијовић 1973: 283, 375, 389). Сред най-ранните изображения на светицата на територията на средновековна България са тези от Боянската църква от 1259 г., от Параклиса-скит „Св. Марина“ до Карлуково от 60-те–70-те години на XIV в. (вж. Мавродинова 1985) и от църквата в Долна Каменица, също от XIV в. (Мавродинова 1969). Л. Мавродинова допуска, че е възможно св. Марина да е била изографисана и върху единия от стълповете срещу входната врата в църквата „Св. Георги“ в Колуша, Кюстендил, датираща от края на XI или началото на XII в. (Мавродинова 1991: 206). Изображение на св. Марина, която пробожда с кръст дявола, предхожда и Сборника на даскал Тодор Пирдопски, съдържащ треби, молитви и заклинания за предпазване от нечисти духове и зли сили – Национален музей „Рилски манастир“, ръкопис No 42, л. 1а, от първата половина на XIX в.
Народни практики и вярвания В народните представи св. Марина често се свързва с прозвището „Опална“ или „Огнена“ (също и „Огнена Мария“), което най-често се обяснява с мястото на светицата в традиционния календар – на нея е посветен третият Горещник, един от трите най-топли дни в годината. Характерни моменти в обредността на празника са паленето на жив огън, нестинарските танци, избягването на женската работа с цел предпазване на реколтата и дома от пожари. Във връзка с представите за св. Марина като господарка на космическия огън, с чиято помощ тя наказва всички, които не вярват в нейната сила, е и образът на светицата в песенното творчество – там тя е най-често сестра на гръмовержеца св. Илия или заченато по чудотворен начин момиче, обречено още преди неговото раждане от майка му на Слънцето (или на неговия ипостас, змея Периан) (Фол 1996: 29–52; Георгиева 1983: 68; Старева 2005: 299–303). Повсеместно е разпространено и вярването за св. Марина като господарка („висия“ или „сайбия“) на змиите, лечителка от тяхното смъртоносно ухапване. Вярва се, че в правомощията на светицата е да пуска влечугите там, където пожелае, че може да нареди змия да ухапе онзи, когото посочи, че на нейния ден (17 юли) змиите се прибират обратно под земята, където св. Марина ги държи затворени в пещери и откъдето тя по своя воля може да ги пуска, прибира или наказва, ако пакостят на хората (Фол 1996: 52–56; Георгиева 1972: 159–172; Георгиева 1983: 58‒59; Старева 2005: 302). Но св. Марина е също и лечителка – на деня ѝ за здраве се посещават лечебни извори – аязма (Георгиева 1983: 120), с водата от които вярващите се мият или пият от нея, новият огън се прескача и от хора, и от животни (Старева 2005: 301), правят се общи трапези и курбани (Фол 1996: 109–121). В Странджа, Родопите и междуречието на Струма и Места празникът на светицата е известен като „лефтерски панагир“, т. е. празник на младежите и девойките в предбрачна възраст, който е винаги нощен и локализиран край посветени на св. Марина пещери. Тук към името на светицата, наричана галено Маринка, се прибавя прозвището „Побаринка“, а към нейния култ – оргиастични елементи, свързани с определени инициационни практики. Вярва се, че който не е посетил „лефтерския панагир“, не може да се омъжи или ожени по реда си (Фол 1996: 97–109).
Фолклорни текстове: Св. Марина е сайбийка на змиите - с.Югово, общ. ЛъкиПредпазване от змии на св. Марина и на Марта - с.Югово, общ. ЛъкиСмокът не закача бременни. "Св. Богородица га пази бременните жени, и света Марина" - с. Стоб, общ. КочериновоСвета сватба - женене на икони за спасяване от тежка болест. "У нашта църква женийме света Марина за свети Никола, па земая си за кум свети Рангел" - с. Стоб, общ. КочериновоСреща с висока жена в полунощ край параклиса на св. Марина - с. Тополово, общ. АсеновградКладенчето и манастирчето при село Сяново (Тюрк смил) - с. Юпер, общ. КубратМанастирчета на св. Марина при Сяново, Тутраканско І - с. Юпер, общ. КубратМанастирчета на св. Марина при Сяново, Тутраканско ІІ - с. Юпер, общ. КубратЛегенда за аязмото на св. Марина при с. Каран Върбовка - гр. Опака, обл. ТърговищеПървата седянка за годината в Опака се прави вечерта след ходенето на "язмата" при село Каран Върбовка. Легенда за откриването на лековития извор - гр. Опака, обл. ТърговищеСв. Марина се празнува срещу лудост. Курбани за св. Марина и св. Неделя - с. Тополово, общ. АсеновградНаказание за разрушаването на параклиса на св. Марина - с. Тополово, общ. АсеновградЗмия е стопанка на параклисите на св. Марина, св. Еленка и св. Костадин, св. Варвара, св. Георги - с. Тополово, общ. Асеновград
Библиография: Георгиева 1983: Георгиева, Ив. Българска народна митология. С., 1983.
Георгиева 1972: Георгиева, Ив. Един старинен култ в Родопите, Странджа и междуречието на Струма и Места. – Родопски сборник, 1972, 3, 159‒173.
Дмитриевский, 1–3: Дмитриевский, А. Описание литургических рукописей, хранящихся в библиотеках Православного Востока. Киев, 1895–1917. Т. 1: ΤΥΠΙΚΑ. 1895. T. 2: ΕΥΧΟΛΟΓΙΟΝ. 1901. Т. 3: ΤΥΠΙΚΑ. Часть 2. 1917.
Дограмаджиева 2010: Дограмаджиева, Е. Месецословните четива в славянските ръкописни евангелия (X–XVII в.). С., 2009 (= Кирило-Методиевски студии. Кн. 19).
Иванова 1981: Иванова, Кл. Български, сръбски и молдо-влахийски кирилски ръкописи в сбирката на М. П. Погодин. С., 1981.
Иванова 1991: Иванова, Кл. Новоизводните търновски сборници и въпросът за ролята на Патриарх Евтимий в техния превод. – Старобългарска литература, 25‒26, 1991, 124–134.
Йосиф1892: Йосиф, арх. Подробное оглавление Великих четиих-миней всероссийского митрополита Макария, хранящихся в московской Патриаршей (ныня Синодальной) библиотеке. М., 1892.
Коцева 2005: Коцева, Е. Св. Марина Лечителката, 27 (sic!) юли. – В: Между ангели и демони. Международна научна конференция, проведена в Лесидрен от 30 август до 1 септември 2001 г. С., 2005, 216–224.
Мавродинова 1991: Мавродинова, Л. Новооткрити средновековни стенописи в църквата „Св. Георги“ в Колуша, Кюстендил (Предварителни бележки). – Старобългарска литература, 25–26, 1991, 194–210.
Мавродинова 1985: Мавродинова, Л. Скалните скитове при Карлуково. С., 1985.
Мавродинова, 1969: Мавродинова, Л. Църквата в Долна Каменица. Стенописи от времето на Михаил Шишман. С., 1969.
Мијовић 1973: Миjовић 1973: Мијовић, П. Менолог. Историјско-уметничка истраживања. Београд, 1973.
Павлова, Желязкова 1999: Павлова, Р., В. Желязкова. Станиславов (Лесновски) Пролог от 1330 г. С., 1999.
Петков 2000: Петков, Г. Стишният пролог в старата българска, сръбска и руска литература (XIV–XV век). Пловдив, 2000.
Петрова 2008: Петрова, М. За култа и агиографската традиция на св. Марина. – В: Християнска агиология и народния вярвания. Сборник в чест на ст. н. с. Елена Коцева. С., 2008, 134–154.
Петрова 2006: Петрова, М. Бележки върху преславските керамични „етикети“ към мощи на светци (Св. Мария/св. Марина Антиохийска). – Старобългарска литература, 35, 2006, 75–96.
Сергий 1–3: Сергий, архиеп. Полный месяцеслов Востока. 1. Восточная агиология. 2. Святой Восток. 3. Святой Восток. Москва, 1997 (репринт по 2 изд. Владимир, 1901).
Старева 2005: Старева, Л. Бълграски светци и празници. С., 2005.
Творогов 2008: Творогов, О. В. Переводные жития в русской книжности XI–XV веков. Каталог. М.–СПб., 2008.
Фол 1996: Фол, В. Забравената светица. С., 1996.
Христова-Шомова 2012: Христова-Шомова, И. Служебният Апостол в славянската ръкописна традиция. Т. 2. Изследване на синаксарите. С., 2012 (под печат).
Юфу 1970: Юфу, З. За десеттомната колекция Студион (Из архива на румънския изследвач Йон Юфу). – В: Studia Balcanica. Проучвания по случай Втория международен конгрес по балканистика. С., 1970, 299–334.
Яцимирский 1909: Яцимирский, А. И. К истории апокрифов и легенд в южно-славянской письменности. VII: Сказания о святых женах. – ИОРЯС, 14, 1909, 3, 126–133.
AHG, 11: Analecta Hymnica Graeca e codicibus eruta Italiae Inferioris. I. Schirò consilio et ductu editа. Vol. XI. Canones Julii. A. Acconcia Longo collegit et instruxit. Roma, 1978.
Auctarium BHG: Auctarium Bibliothecae Hagiographicae Graecae. Bruxelles, 1969.
Bdinski Zbornik 1972: Bdinski Zbornik. Ghent Slavonic Ms 408, A. D. 1360. Facsimile edition. Ed. by I. Dujčev. London, 1972.
Bdinski Zbornik 1973: Bdinski Zbornik. An Old-Slavonic Menologium of Women Saints (Ghent University Library Ms. 408, A.D. 1360). Ed. by J. L. Scharpé and F. Vyncke. Bruges, 1973.
BHBS: Иванова, Кл. Bibliotheca Hagiographica Balcano-Slavica. С., 2008.
BHG: Bibliotheca Hagiographica Graeca. Vol. 1–3. Ed. by F. Halkin. Bruxelles, 1957.
Boulhol 1994: Boulhol, P. Hagiographie antique et démonologie. Notes sur quelques Passions grecques (BHG 962z, 964 et 1165–66). – Analecta Bollandiana, 112, 1994, 255–303.
Cazelles 1991:Cazelles, B. The Lady as Saint. A Collection of French Hagiographic Romances of the Thirteenth Century. Philadelphia, 1991.
Delehaye 1902: Delehaye, H. Synaxarium Ecclesiae Constantinopolitanae e Codice Sirmondiano nunc Berolinensi. Bruxelles, 1902 (Propylaeum ad Acta Sanctorum Novembris).
Delehaye 1907: Delehaye, H. The Legends of the Saints. An Introduction to Hagiography. London–New York, 1907.
Janin 1953: Janin, R. La géographie ecclésiastique de l’empire byzantin. Première partie: Le siège de Constantinople et le patriarcat œcuménique. 3. Les églises et les monastères. Paris, 1953.
Hadermann-Misguich 1975: Hadermann-Misguich, L. Kurbinovo. Les frescoes de Saint-Georges et la peinture byzantine du XIIe siècle. 1–2. Bruxelles, 1975.
Magyarországi Művészet: Magyarországi Művészet 1300–1470 körül. Ed. by E. Marosi. Budapest, 1987.
Mateos 1962: Mateos, J. Le Typicon de la Grande église. Ms. Sainte-Croix n° 40, X-e siècle. T. 1. Le Cycle des Douze mois. Roma, 1962 (=Orientalia Christiana Analecta. T. 165).
Medieval English Prose for Women 1991: Medieval English Prose for Women from the Katherine Group and Ancrene Wisse. Ed. by B. Millett and J. Wogan-Brown. Oxford, 1990.
Meinardus 1970: Meinardus, O. A Study of the Relics of Saints of the Greek Orthodox Church. – Oriens Christianus, 54, 1970, 130–278.
ODB, 1–3: Oxford Dictionary of Byzantium. Vol. 1–3. New York–Oxford, 1991.
Petrova 2001: Petrova, M. The Ghent Manuscript of the Bdinski Zbornik: the Original or a Copy? – Slavica Gandensia, 28, 2001, 115–144.
Ross, Downey 1962: Ross, M., G. 3y. A Reliquary of St. Marina. – Byzantinoslavica, 23, 1962: 41–44.
Sauget 1966: Sauget, J.-M. Marina (Margherita). – In: Bibliotheca Sanctorum. Vol. 8. Rome, 1966, col. 1150–1160.
Stеrn 1–3: Incipitarium liturgischer Hymnen in ostslavischen Handschriften des 11. bis 13. Jahrhunderts. T. 1–3. Besorgt von D. Stern. Hrsg. von H. Rothe (= Abhandlungen der Nordrhein-Westfälischen Akademie der Wissenschaften. Bd. 118/1–3. Patristica Slavica. Bd. 16/1–3). Paderborn – München – Wien – Zürich, 2008.
Usener 1879: Usener, H. Legenden der heiligen Pelagia. Bonn, 1879.
Usener 1886: Usener, H. Acta S. Marinae et Christophori. – In: Festschrift zur fünften Säcularfeier der Carl-Ruprechts-Universität zu Heidelberg. Bonn, 1886, 15–53.
Vakareliyska 2008: The Curzon Gospel. Vol. I. An Anotated edition. Ed. by Cynthia Vakareliyska. Oxford – New York, 2008.
ΘΗΕ 8: Θρησκευτικὴ καὶ ἠθικὴ ἐγκυκλοπαίδεια. Τ. 8. Ἀθῆναι, 1966 (http://albanaki.blogspot.com/p/on-line_18.html).
Παπαλιοπούλου-Φωτοππούλου 1996: Παπαλιοπούλου-Φωτοππούλου, Ε. Ταμεῖον ἀνεκδοτῶν βυζαντινῶν ᾀσματκῶν κανόνων. 1. Κανόνες Μηναῖων. ᾽Αϑῆναι, 1996.
Референции от Виртуална енциклопедия на българската иконография за Св. Марина
Виж всички
|
