Encyclopaedia Slavica Sanctorum

Наименование: Св. Варвара

Дата: 4 Декември

Тип памет: Светец

Каноничен тип: Великомъченица

Век: IV в.

Владетел: Максимиан

Коментар: † 306 г.

Място: Илиопол

Автор: Мая Петрова-Танева, Мария Йовчева, Росен Малчев, Константин Рангочев

Описание: Св. Варвара е една от най-популярните и почитани светици и от православни, и от католици. Нейната история е запазена в гръцки, сирийски, латински и славянски средновековни ръкописи. За самата мъченица се знае много малко и тя обикновено се възприема като легендарна фигура. В основата на повествуванието за нея заляга широко разпространеният мотив за младия човек, затворен в кула или дворец, за да бъде изолиран и предпазен от реалния свят (МНМ 1: 215; Delehaye 1907: 34, 103; Kazhdan 1999: 84–102). Различните версии на житието ѝ си противоречат относно редица важни фактологически детайли: мястото, където тя се подвизава – град Илиопол (самият той с неизяснено местоположение – в Мала Азия, Египет или Финикия), Никомидия, Антиохия, Рим, Тоскана и др.; името на нейния мъчител – Максимин Тракиец (235–238), Максимиан (305–313) или Галерий Максимиан (293–305, починал 311), съуправител на Диоклециан; спорно е и времето на нейната смърт, отнасяна към различни години между 235 и 313 г., но обикновено за най-достоверна се приема 306 г. (ODByz 1: 252; Бугаевский 2003; Сергий, 3: 493–494; Gordini 1962; Каравълчев 2012: 91). Разминават се и подробностите в разказа за мъченицата. Най-общо историята ѝ е следната. Св. Варвара била дъщеря на богатия езичник Диоскор. Тъй като била изключително красива, нейният баща полагал големи грижи да я опази далеч от хорските очи, затова я държал затворена във висока кула. Тя обаче тайно приела християнството. След време баща ѝ повикал майстори и им дал подробни указания да построят баня с два прозореца, които да гледат на изток. В негово отсъствие Варвара слязла при майсторите и им наредила прозорците да бъдат три (в чест на Св. Троица) и със собствения си пръст начертала в купела кръст; докато вършела това, стъпката ѝ се отпечатала в банята и оттам потекла лековита вода. Щом разбрал, баща ѝ пожелал да я посече с меч, но светицата произнесла молитва, каменните стени на двореца се разтворили (според друга версия – скалата, пред която мъченица стояла) и така тя успяла да избяга и да се укрие в планината. Диоскор тръгнал да я гони. Срещнал двама пастири – единият отрекъл да е виждал девойката, но вторият я издал, поради което св. Варвара го проклела и той се вкаменил. Заловена от баща си, светицата била подложена на различни изтезания, но през нощта в тъмницата Христос чудотворно я изцелил. На следващата сутрин тя трябвало да изтърпи нови изпитания – ребрата ѝ били стъргани с железа, а нейното тяло горено със свещи. Като видяла вярата и страданията ѝ, към нея се присъединила една благочестива жена на име Юлиания, която споделила нейните мъки. Гърдите на двете били отрязани, а Варвара била влачена гола през целия град, но ангел господен покрил тялото ѝ с бяла дреха. Най-накрая мъченицата била обезглавена от ръката на собствения си баща. По пътя към къщи Диоскор бил ударен от мълния и починал. Известно е, че култът на великомъченица Варвара се разпространява изключително бързо, а нейните мощи странстват из цяла средновековна Европа (Бугаевский, Жаворонков, Жиленко 2003; Сергий 3: 493–494; Петрова 2006: 85–86). През IV в. в Едеса е засвидетелстван манастир, който носи името ѝ (Cazelles 1991: 102). В Константинопол култът към нея е много силен. Още преди VI в. мощите ѝ са пренесени там, а Вирина, вдовицата на император Лъв I (457–474), строи за тях специална църква (Сергий 3: 493–494) – една от четирите, носещи нейното име във византийскта столица. Вероятно именно това е мартирионът ѝ в τὰ Βασιλίσκου, където според Константинополския синаксар всяка година на 4 декември се прави тържествен събор в чест на светицата (Delehaye 1902: col. 278). Сред църквите, посветени на св. Варвара, е и един дворцов параклис, изграден от Лъв VI (886–912) (Janin 1953: 61–62; вж. също Ласкин 1904: 50). Предполага се, че частица от тленните останки на св. Варвара е била пазена в Преслав, в църквата на чъргубиля Мостич. За това свидетелства откритият там керамичен „етикет“ с надпис варъвара, последван от 6 буквени знака, които се разчитат само частично и смисълът им не е възстановен (Иванова 1955: 96; Дуйчев 1981: 25; Popkonstantinov, Kronsteiner 1994: 194; Гошев 1961: 103–104; Петрова 2006: 85–86). След X в. с притежание на сегменти от мощите на светицата се хвалят редица църкви, както православни, така и католически: през 1108 г. част от тях заминава за Киев заедно със зестрата на византийската принцеса Варвара, дъщеря на император Алексий I Комнин (1081–1118) и съпруга на киевския княз Святополк II (1093–1113) (Сергий 3: 493–494; О честных мощах…; Федотова 2003: 86–87; истинността на разказа се оспорва от Kazhdan 1990: 419); други биват пренесени във Венеция, отново като сватбен дар – от император Василий II (976–1025) за племенницата му Мария, омъжена за знатен венецианец (Janin 1953: 61–62). Главата и една от ръцете на светицата обаче остават в Константинопол (Иванова 1955: 96). За мощите на мъченицата споменава в описанията си на града анонимен английски пътешественик (от 1190 г.) (Ciggar1976: 260, № 50), а също и руските поклонници Антоний от Новгород (1200 г.) и Стефан от Новгород (1349 г.) (Janin 1953: 61–62; Книга Паломник: 30; Хождение: 275). От Венеция мощи на св. Варвара били пренесени в Рим и в Гент (Cazelles 1991: 102); парченца от киевските реликви са предоставени през 1957 г. от руския патриарх Алексий I на българския патриарх Кирил и положени в параклис с името на мъченицата в софийския храм „Преображение Господне“ в кв. „Лозенец“ (Слово 1957). Календар: В източноправославната църква празникът на св. Варвара е строго фиксиран на 4 декември (Сергий, 2: 375; Vakareliyska 2008: 712). Нейната памет е отбелязана още в най-ранните преписи на константинополските синаксари – ръкописи Патмос 266 от IX–X в. и № 40 от манастира „Св. Кръст“ от X в. (Дмитриевский 1: 29; Mateos 1962: 120). На този ден мъченицата се споменава в месецословите на почти всички славянски евангелия и апостоли, сама или с Юлиания, пострадала заедно с нея (Дограмаджиева 2010: 110–111, 246–247; Vakareliyska 2008: 712; Христова-Шомова 2012). Единствено споменаване на „паметта на св. Варвара във Влахерна“ се среща на 7 август в Остромировото евангелие от 1056–1057 г.: па(т) ст҃ѣи варварѣ въ влахернѣ, (Востоков 1845: 285; Дограмаджиева 2010: 206). Вероятно обаче появата на това упоменаване е резултат от контаминация или грешка, тъй като в редица синаксари на 7 август се помества памет за спасението от персите (варварите), начело с воеводата Сарвара, изпратен от цар Хозрой, а в края на четивото се казва, че събитието се празнува в храма във Влахерна. Датата е включена в уставите и от студийската редакция, напр. в Студийско-Алексеевския (Пентковский 2001: 299–300; тук службата за мъченицата е съчетана с тази за св. Йоан Дамаскин), Евергетидския (Дмитриевский 1: 330–331), Месинския (64–65), и от йерусалимската редакция (напр. Sinait. gr. 1096 от XII–XIII в., вж. Дмитриевский, 3: 34), а също и българските кодекси ХІV в. ЦИАИ 44 (с. 198) и № 13 от Библиотеката на Йерусалимската гръцка патриаршия (л. 47а–47б) и сръбския Никодимов типик от XIV в. (вж. Никодимов типик 2004–2007, л. 63б–64а). Под 4 декември светицата е изобразена в стенописните менологии в Деачани (1348–1350 г.), Козия (1386 г.), Печ (1561 г.) и Пелиново (1717–1718 г.) (Мијовић 1973: 328, 354, 366, 381). Наративи Честването на св. Варвара на 4 декември е отбелязано с проложно четиво в много от преписите на Константинополските синаксари (Delehaye 1902: 825). В славянския Прост пролог на този ден за светицата е поместено кратко житие (Павлова, Желязкова 1999: 97; Славяно-русский Пролог 2010: 430–433). Четиво за св. Варвара в Простия пролог В търновската версия на Стишния пролог за св. Варвара е включено житие със стихове (Петков, Спасова 2010: 16; Петков 2000: 157, 290). Четиво за св. Варвара в Стишния пролог Пространни жития: Във византийската агиография легендата за мъченица Варвава е изключително популярна. За нея са запазени няколко мъчения (BHG 213–216с; Auctarium: 38; Novum Auctarium: 40; вж. също Бугаевский 2003), повечето анонимни (изд.: Viteau 1897, 87–105; Wirth 1892: 105–111; Ehrhard 1: 114–116). От IX в. датира житие на светицата, дело на Йоан, епископ на гр. Сарди (BHG 215i). Текст за нея е включен в събранието на Симеон Метафраст (BHG 216; PG 116: 301–316; този текст е препоръчан в указанията за службата за св. Варвара в по-късните представители на студийските устави – Евергетидския и Месинския (срв. Дмитриевский 1: 330–331; Arranz 1969: 64). В южнославянската традиция преминава анонимното мъчение BHG 213–214, което е запазено в многобройни преписи. Според М. Петрова мъчението се разпространява в два основни варианта, вероятно независими преводи, възникнали преди XIII в. (Petrova 2003: 216–225): 1). Текст с нач. Въ тѣх временѣхь цр(с)твѹющѹ маѯымиꙗнꙋ бѣ гонѥние велико на хр(с)тиꙗны се открива в ръкописи Хил. 644 от 1320–1330 г., НБКМ 676 от XIVв., № 33 от Националната библиотека на Австрия във Виена от края на XIV в. и в декемврийския том на Аверкиевите чети-минеи (Хил. 442) от 1625 г. 2). По-популярно е друго мъчение – с нач. Прї максимиꙗнѣ ц҃ри вл(д)цѣ сѫщи маркиꙗнѹ. бѣ диоскоръ б҃гатъ ѕѣло (изд. Bdinski Zbornik 1972: 72r–77r; Bdinski Zbornik 1973: 102–106; Мирчева 2006: 435–445; вж. Мъчение на св. Варвара от Бдинския сборник). Неговият най-ранен препис е запазен в Германовия сборник от 1359–1360 г. (изд. Мирчева 2006: 435–445). Този текст преминава в руската книжнина и е поместен в Макариевите чети-минеи (изд. ВЧМ, Декабрь, дни 1–5, 101–104; вж. също Творогов 2008: 30; Федотова 2003). Кл. Иванова предлага по-детайлно обособяване за известните южнославянски преписи в пет групи (срв. BHBS: 333–335). Техните морфосинтактични и лексикални особености, както и взаимовръзките между отделните групи преписи и отношенията им с гръцките оригинали за момента и руската традиция не са подробно проучени. Слова От византийски ръкописи са познати многобройни похвали за мъченицата (BHG 217-218q), дело на Йоан Дамаскин (BHG 217; PG 96: 782–814; CPG 8065), Георги Граматик (BHG 218a–218b; посочени на 4 декември в Месинския устав, вж. Arranz 1969: 65), Арсений, архиепископ на Керкира (BHG 218), и др. В славянските календарни сборници няма данни за преводи на похвални слова за мъченицата (BHBS: 333–335; Творогов 2008: 30). Служби Според указанията на най-ранните представители на уставите от студийски тип, например Студийско-Алексеевския устав от 1034 г. (Пентковский 2001: 299) и на всички устави от йерусалимски тип св. Варвара се празнува на 4 декември заедно със св. Йоан Дамаскин (вж. например Дмитриевский 3: 34; срв. Сергий 3: 493–494; Лукашевич 2006; срв. и един от най-ранните гръцки служебни минеи D. Gr. 350, IX–X в., разчетен от Getov 2007: 483). Във византийската традиция за мъченицата съществува сравнително богата химнография, която обхваща многобройни малки песнопения, а така също и четири канона (Θέμελης 1931: 349; Рыбаков 2002: 202; AHG 4: 783–784). Първият от тях (за 2-ри глас) с нач. Ὢ Τριὰς ὑπέρθεε σεπτή, ἡ τῶν ὑπὲρ ἔννοιαν, в печатните гръцки минеи се приписва на Стефан Саваит (http://analogion.gr/glt/texts/Dec/04.uni.htm). Той получава широка популярност във византийската книжнина и се помества в някои от най-ранните преписи на декемврийски минеи, например D. Gr. 350 от IX–X в., РНБ, Греч. 89 от XI в., Sinait. Gr. 638, XIII в. (срв. Θέμελης 1931: 349; Getov 2007: 483); посочен е също в указанията на Студийско-Алексеевския и на Евергетидския типик (Пентковский 2001: 299; Дмитриевский 1: 331). Вторият канон е за 2-ри глас, с акростих Νέμοις νοσοῦσιν ἄκος, ἁγνὴ Βαρβάρα и нач.: Νύμφης ἀγλαηφόρου Χριστοῦ καὶ παναμώμου Βαρβάρα, и според някои източници принадлежи на Йоан (Дамаскин). Известен е по два преписа от XI в. – Sinait. Gr. 583 и Crypt.Δ.α.XIV (изд. AHG 4: 24–36; 783–784). Третият, за 4-ти глас, с нач. Ἡ χάρις τοῦ παναγίου Πνεύματος, съдържа фразов акростих Ἡ Βαρβάρα καθεῖλεν Ἑλλήνων πλάνην и именен акростих Γεωργίου в богородичните тропари, затова се приема за творба на Георги Никомидийски. Досега е познат само по един ръкопис – Sinait. Gr. 583 от XI в. (AHG 4: 783; Παπαηλιοπούλου-Φωτοπούλου 1996: 113, № 305). Четвъртият, за 2-и глас, с нач. Ἐν οὐρανοῖς στεφηφοροῦσα, според акростиха ’Εμὴν δεήσιν, Βαρβάρα μάρτυς, δέχου. Ἰωσήφ е дело на Йосиф Песнописец (изд. Debiasi-Gonzato 1960: 297–304; вж. Τωμαδάκης 1971: 130; Рыбаков 2002: 202, 235, 317, 478). От тези канони в гръцкия печатен миней остава само канонът на Стефан за 2-и глас. В славянската книжнина службата за св. Варвара навлиза твърде рано. Тя принадлежи към най-архаичното ядро на старобългарския Миней, създадено скоро след идването на Кирило-Методиевите ученици в България. Службата представлява неотменна част както от славянските повседневни минеи за декември, така и от българските и сръбските празнични минеи. В нейната основа заляга канонът за 2-и глас, приписван на Стефан (нач. Троице прѣбожьствьнаꙗ ѥдина. паче ѹмьнь дарь рабомъ си подаваѭщи). С малки изключения всички староизводни преписи се характеризират с комбиниран канон, който съдържа под общи ирмоси тропари за св. Варвара и за св. Йоан Дамаскин. В сравнително голяма степен най-ранната славянска версия на службата за мъченицата е отразена в руския кодекс Син. тип. 131 от РГАДА, XI–XII в., произхождащ от старинен български източник (л. 64v–69r; изд. Крысько 2005: 302–320; Верещагин 2006: 684–699), а също и в южнославянските празнични минеи Скопски (НБКМ 522) от XIII в. (л. 77r–83v), Хлуд. 164 от ГИМ, 1371–1395 г. и Хлуд. 166 от ГИМ, първа половина на XIV в. (л. 19r–21v). Сред тях със силно архаичен характер се открояват двата сръбски минея № 164 и 166 от Хлудовата сбирка в ГИМ. В текста на канона са извлечени редица старинни предпочитания, някои от които се приемат за книжовно наследство от моравския период на дейността на Кирил и Методий и техните ученици. Срв. например ашоуть в Хлуд. 164 и Хлуд. 166 за гръц. срв. εἰκαίως ‘напразно’ (7-а песен), размѣсиї Хлуд. 164 и разоумѣ (изопачено от думата раземьница) в Скопски миней за гръц. μάκελλον ‘пазар, най-вече за месо’ (7-а песен). Като цяло данните от разпространението на службата за св. Варвара в славянска среда говорят, че твърде рано (вероятно до средата на X в.) нейният текст е бил поправен, макар и непоследователно, с цел да бъдат отстранени най-архаичните лексикални особености. В рамките на старобългарския период, след средата на X в., е извършено и основно редактиране на текста, когато се съставят в сравнително пълна версия славянските всекидневни служебни минеи. Този вариант на службата навлиза и се разпространява широко в източнославянска среда. Запазен е в руските всекидневни декемврийски минеи Син. 162 от ГИМ, XII в. (л. 13v–22v) и ръкописите от Синодалната типография в РГАДА № 96, XII–XIII в. (л. 14v–24v), № 97, XIII в. (л. 11r–18r) и др. (вж. изданието на тази версия в GMD 1: 115–213), а също и в някои южнославянски кодекси като Братков миней (НБС, Рс 647, в частта от XIII в., л. 220r–221v), Унд. 75 от РНБ, нач. на XIV в. (л. 156b–158b). Междинно място между редактираните и южнославянските празнични минеи заемат преписите в Драгановия миней (Зогр. 54) от XIII в. (л. 77r–79r) и в миней F.п.I.72 от РНБ от XIV в. (л. 74v–77r), като показват сходство в различните четения с едната или другата група. Вариациите сочат, че при по-късните редактирания на службата за св. Варвара се отстраняват старинните предпочитания и се въвеждат по-точни гръцки съответствия. Например, срещу ашоуть стоят безоума в Син. тип. 131 и Скопски миней и въсоуѥ в Син. 162, Син. тип. 96 и 97 от РГАДА, Братков и Драганов миней, Унд. 75, F.п.I.72 от РНБ, а срещу размѣсиѥ / раземьница се чете мѧсьница в Син. 162, Син. тип. 96 и 97, Унд. 75, мѧлица в Драганов миней. Показателни са също разночетения като: плати соук°нѣньі Хлуд. 166, Скопски миней – врѣтищи власѧнъіми в Син. 162, Син. тип. 96 и 97, Драганов миней за гръц. ῥάκεσι τριχίνοις (6-а песен); ѹгодити / ѹгаждати Син. тип. 131, Скопски миней и Хлуд. 164 – благодарити Син. 162, Син. тип. 96 и 97 за гръц. εὐχαριστέω (7-а песен) и др. Старинната версия на службата за св. Варвара се отличава и с форми за страдателен залог, образувани от страдателно причастие и спомагателен глагол (запазени в Хлуд. 166, Син. тип. 131, F.п.I.72, Скопски и Драганов миней), докато редактираният текст в Син. 162, Син. тип. 96 и 97, Унд. 75 и др. съдържа вместо тях възвратни форми (за текстовата история на службата за мъченицата в славянската книжнина до XIV в., вж. Нечунаева 2002: 70–71; Йовчева 2008). Служба за св. Варвара и св. Йоан Дамаскин в Драгановия миней През XIII в., в процеса на обновяването на старобългарските богослужебни текстове, ранният превод на службата за св. Варвара отново е подложен на различни частични редактирания по отношение на текста и състава. Свидетелства за такива поправки дават староизводните български и сръбски ръкописи от XIII–XIV в., срв. например: ранами страсти трьпѣти Син. тип. 131, Скопски миней, Хлуд. 166, Хлуд. 164 – ранами страдати Син. 162, Син. тип. 96 и 97 – ранами строужемоу бъіти Братков миней, Унд. 75 – въ ранахъ страдати Синайски миней № 25 за гръц. μάστιξιν ἐναθλεύω (2-а стихира). В някои от преписите (например в Унд. 75 и Драганов миней) след 6-а песен е вмъкнато и четивото за св. Варвара от Простия пролог. В рамките на кардиналните реформи на южнославянските богослужебни корпуси през XIV в. възниква новоизводната версия на службата за св. Варвара, която във всички преписи е съчетана със службата за св. Йоан Дамаскин. С известни вариации тази версия е отразена в минеите НБКМ 122 от 1435 г. (стълб. 95b–100b; прoложното четиво за мъченицата погрешно е изписано на 5 декември, л. 105d) и НМРМ 2/18 (12v–22r). В такъв състав, след някои частични поправки на текста, службата влиза в църковнославянските печатни декемврийски минеи още от най-ранните им издания (вж. http://www.orthlib.info/Menaia/Rjadovaja-Minea/04-December/dec04.pdf). В т.нар. „Зелени минеи“ (том 1-и на декемврийския репертоар е издаден в 1982 г. в Москва) е поместен още един канон за светицата (за 8-и глас), с нач. Воду нечестия тименну оставивши, чийто произход засега остава неуточнен (изд. на адрес: http://minei.ru/minea/december; срв. Лукашевич 2006). Народни практики и вярвания: В традиционните представи св. Варвара е закрилница от болести и най-вече от шарката. Празникът е типично женски. За да умилостивят и прогонят шарката, жените приготвят обредно вариво от различни житни и бобови зърна, подсладено с мед, което раздават заедно с намазани с мед царевични питки и ракия за здравето на децата. За да бъде омилостивена Баба Шарка на деня на мъченицата край огнището се поставя обредна трапеза – болестта да си вземе от храната и да не закача децата. Пали се огън на кръстопът, който децата прескачат, за да се предпазят от заболявания през годината. Празникът е известен също като „Женска коледа“, тъй като от този ден по къщите тръгват „варварки“ – млади момичета, който наричат за здраве, берекет и късмет. Св. Варвара се почита още като пазителка на домашните птици (най-вече кокошките). Много често св. Варвара се възприема като част от триадата св. Варвара – св. Сава (най-често осмислян като жена – света Сава) – св.Никола, отбелязвани на 4, 5 и 6 декември. Според схващанията Варвара и Сава са сестри и слуги на св. Никола, които подготвят празника му (затова се казва, че „Варвара вари, Сава пече (меси), Никола гости гощава“). Св. Варвара и св. Сава (често заедно със св. Елена) се смятат за орисници, които определят съдбата на децата и са на особена почит, за да се спечели тяхната благосклонност (Старева 2005: 423–426; Попов 2008). Интересно предание за произхода на св. Варвара е записано на Света гора през XIX в. от руския монах Партений (публикувано през 1856 г.: Сказание о странствии и путешествии по России, Молдавии, Турции и Святой земле постриженика Святыя горы афонския инока Партения. М., 1856, 302‒303, цит. у Каравълчев 2012). Според него светицата била родена, живяла и мъченически загинала на територията на днешна България и по-конкретно в околностите на Разлог. То се уповава на местната топонимия и забележителности – наличието в землището на съвременното с. Елешница (бивше Илиопол) на баня („Диоскорова баня“ или „баня на св. Варвара“), до която се намира горещ минерален извор, където се провежда голям празник, съпроводен с молебен, ритуално къпане и пиене на вода; множество камъни, разположени близо един до друг в планината над селото, които местното население отъждествява с вкамененото стадо на овчаря, издал светицата по време на преследването ѝ; относителната близост на родопското село Гела ‒ според някои версии на житието ѝ след смъртта ѝ тленните останки на св. Варвара били взети от благочестив мъж на име Валентин и били пренесени и погребани на място, наречено Гелас/Геласия (вж. Каравълчев 2012; Старева 2005: 424).

Библиография: Бугаевский 2003: Бугаевский, А. В. Житие [s.v. Варвара]. – В: Православная энциклопедия. T. 6. М., 2003, 558–560 (http://www.pravenc.ru/text/154091.html). Бугаевский, Жаворонков, Жиленко 2003: Бугаевский, А. В., П. И. Жаворонков, И. В. Жиленко. Мощи и почитание В. [s.v. Варвара]. – В: Православная энциклопедия. T. 6. М., 2003, 560–561 (http://www.pravenc.ru/text/154091.html). Верещагин 2006: Ильина книга. Древнейший славянский богослужебный сборник. Факсимильное воспроизведение рукописи. Билинеарно-спатическое издание источника с филолого-богословским комментарием. Подг. Е. М. Верещагин. Москва, 2006. Востоков 1845: Остромирово евангелие 1056–1057 г. с приложением греческого текста евангелий и грамматическими объяснениями. Изданное А. А. Востоковым. СПб., 1845. ВЧМ, Декабрь, дни 1–5: Великие минеи четьи, собранные всероссийским митрополитом Макарием. Декабрь, дни 1–5. М., 1901. Гошев 1961: Гошев, Ив. Старобългарски кирилски и глаголически надписи от IX – X в. С., 1961. Дмитриевский 1–3: Дмитриевский, А. Описание литургических рукописей, хранящихся в библиотеках Православного Востока. Киев, 1895–1917. Т. 1: ΤΥΠΙΚΑ. 1895. T. 2: ΕΥΧΟΛΟΓΙΟΝ. 1901. Т. 3: ΤΥΠΙΚΑ. Часть 2. 1917. Дограмаджиева 2010: Дограмаджиева, Е. Месецословните четива в славянските ръкописни евангелия (X–XVII в.). С., 2009 (= Кирило-Методиевски студии. Кн. 19). Дуйчев1981: Дуйчев, Ив. Проблеми на средновековната история на Преслав. – В: Дуйчев, Ив. Проучвания върху средновековната българска история и култура. С., 1981, 17–26. Иванова1955: Иванова, В. Надписът на Мостич и преславският епиграфски материал. – В: Станчев, Ст., В. Иванова и др. Надписът на чъргубиля Мостич. С., 1955, 43–144. Йовчева 2008: Йовчева, М. Возникновение славянских служебных миней: общие гипотезы и текстологические факты. – Scripta&e-Scripta, 6, 2008, 195–232. Каравълчев 2012: Каравълчев, В. Св. Варвара Илиополска ‒ по следите на едно предание. – Християнство и култура, 4 (71), 2012, 87‒98. Книга Паломник. Сказание мест святых во Цареграде Антония, Архиепископа Новгородского, в 1200 г. Ред. и предисл. X. М. Лопарева. СПб.,1899 (Православный Палестинский сборник. Вып. 51. Т. 17. Вып. 3). Крысько 2005: Ильина книга. Рукопись РГАДА, Тип. 131: Лингвистическое издание, подготовка греческого текста, комментарии, словоуказатели В. Б. Крысько. Москва, 2005. Ласкин 1904: Ласкин, Г. Словарь древностей Константинополя (Георгий Кодин. О древностях Константинополя. Перевод и коментарии Гавриила Ласкина. Ч. 2). Киев, 1904. Лукашевич 2006: Лукашевич, А. А. Гимнография [s.v. Варвара]. – В: Православная энциклопедия. T. 6. М., 2003, с. 562 (http://www.pravenc.ru/text/154091.html). Мирчева 2006: Мирчева, Е. Германов сборник от 1358/1359 г. Изследване и издание на текста. С., 2006. МНМ 1: Мифы народов мира. T. 1. М., 1988. Нечунаева 2002: Нечунаева, Н. Минея как тип славяно-греческого средневекового текста. Таллин, 2002. Никодимов типик 2004–2007: Типик архиепископа Никодима. Књ. 1–2. Београд, 2004–2007. О честных мощах…: О честных мощах великомученицы Варвары. – В: Жития святых святителя Дмитрия Ростовского. (http://www.idrp.ru/zhitiya-svyatih-lib1483). Пентковский 2001: Пентковский, А. Типикон патриарха Алексея Студита в Византии и на Руси. М., 2001. Петков 2000: Петков, Г. Стишният пролог в старата българска, сръбска и руска литература (XIV–XV век). Пловдив, 2000. Петков, Спасова 2010: Петков, Г., М. Спасова. Търновската редакция на Стишния пролог. Текстове. Лексикален индекс. Т. 4, месец декември. Пловдив, 2010. Петрова 2006: Петрова, М. Бележки върху преславските керамични „етикети“ към мощи на светци (Св. Мария/св. Марина Антиохийска). – Старобългарска литература, 35–36, 2006, 75–96. Попов 2008: Попов, Р. Трите орисници и техните християнски наследници. – В: Християнска агиология и народния вярвания. Сборник в чест на ст. н. с. Елена Коцева. С., 2008, 245–251. Рыбаков 2002: Рыбаков, В. протойерей. Святой Иосиф Песнописец и его песнотворческая деятельность. М., 2002. Сергий 1–3: Сергий, архиеп. Полный месяцеслов Востока. 1. Восточная агиология. 2. Святой Восток. 3. Святой Восток. М., 1997 (репринт по 2 изд. Владимир, 1901). Славяно-русский Пролог 2010: Славяно-русский Пролог по древнейшим спискам. Синаксарь (житийная часть Пролога краткой редакции) за сентябрь–февраль. Т. 1: Текст и комментарии. Изд. подг. Л. Прокопенко, В. Желязкова, В. Крысько, О. Шевчук, И. Ладыженский; под ред. В. Крысько. М., 2010. Слово 1957: Слово, произнесено в столичната църква „Преображение Господне“ от Негово Светейшество блаженопочиналия български патриарх Кирил след Божествената служба на 8 септември 1957 г. при полагане частица от светите мощи на св. вмчца Варвара в новоосветената икона. – Църковен вестник, 1957 г. бр. 33–35, стр. 4–6. Старева 2005: Старева, Л. Български светци и празници. С., 2005. Творогов 2008: Творогов, О. В. Переводные жития в русской книжности XI–XV веков. Каталог. М.–СПб., 2008. Федотова 2003: Федотова, М. А. Житие святой Варвары в Древней Руси. – ТОДРЛ, 53, 2003, 76–89. Хождение: Из странствия Стефана Новгородца. – В: Книга хожений. Записки русских путешественников XI–XV вв. М., 1984 (http://www.vostlit.info/Texts/rus2/Hozenija/XIV/Stefan_Novg/text.phtml?id=1700). AHG 4: Analecta Hymnica Graeca e codicibus eruta Italiae Inferioris. I. Schirò consilio et ductu editа. Vol. IV. Canones decembris. A. Kominis collegit et instruxit. Roma, 1976. Arranz 1969: Arranz, М. Le Typicon du monastère du Saint-Sauveur à Messine. Codex Messinensis gr. 115 (=Orientalia Christiana Analecta. Т. 185). Roma, 1969. Auctarium BHG: Auctarium Bibliothecae Hagiographicae Graecae. Bruxelles, 1969. Bdinski Zbornik 1972: Bdinski Zbornik. Ghent Slavonic Ms 408, A. D. 1360. Facsimile edition. Ed. by I. Dujčev. London, 1972. Bdinski Zbornik 1973: Bdinski Zbornik. An Old-Slavonic Menologium of Women Saints (Ghent University Library Ms. 408, A.D. 1360). Ed. by J. L. Scharpé and F. Vyncke. Bruges, 1973. BHBS: Иванова, Кл. Bibliotheca Hagiographica Balcano-Slavica. С., 2008. BHG: Bibliotheca Hagiographica Graeca. Vol. 1–3. Ed. by F. Halkin. Bruxelles, 1957. Cazelles 1991: Cazelles, B. The Lady as Saint. A Collection of French Hagiographic Romances of the Thirteenth Century. Philadelphia, 1991. Debiasi-Gonzato 1960: Debiasi-Gonzato, A. Tre canoni inediti di Giuseppe Innografo tramandati da codici criptensi dell’XI e XII secolo. – Atti dell'Istituto Veneto di Scienze, Lettere ed Arti. T. 118, Venezia, 1960, 277–314. 297–304 Delehaye 1902: Delehaye, H. Synaxarium Ecclesiae Constantinopolitanae e Codice Sirmondiano nunc Berolinensi. Bruxelles, 1902 (Propylaeum ad Acta Sanctorum Novembris). Delehaye 1907: Delehaye, H. The Legends of the Saints. An Introduction to Hagiography. London–New York, 1907. Ehrhard 1937–1938: Ehrhard, A. Überlieferung und Bestand der hagiographischen und homiletischen Literatur der Griechischen Kirche von den Anfängen bis zum Ende des 16. Jahrhunderts. 1–3. Leipzig, 1937–1938. GMD 1: Gottesdienstmenäum für den Monat Dezember. Nach slavischen Hss. der Rus’ des 12. und 13. Jahrhunderts. T. 1: 1. bis 8. Dezember. Besorgt u. komm. D. Christians, A. G. Kraveckij, L. P. Medvedeva, H. Rothe, N. Trunte u. E. Vereščagin. Hrsg. H. Rothe, E. Vereščagin (= Abhandlungen der Nordrhein- Westfälischen Akademie der Wissenschaften, 98. Patristica Slavica, 2). Opladen, 1996. Gordini 1962: Janin 1953: Janin, R. La géographie ecclésiastique de l’empire byzantin. Première partie: Le siège de Constantinople et le patriarcat œcuménique. 3. Les églises et les monastères. Paris, 1953. Kazhdan 1990: Kazhdan, A. Rus'-Byzantine Princely Marriages in the 11th and 12th Centurie – In: Proceedings of the International Congress Commemorating the Millenium of Christianity in Rus'-Ukraine. Cambridge, Mass., 1990, 414–429 (= Harvard Ukrainian Studies, vol. 12–13). Kazhdan 1999: Kazhdan, A. P. A History of Byzantine Literature, 650–850. Athens, 1999. Mateos 1962: Mateos, J. Le Typicon de la Grande église. Ms. Sainte-Croix n° 40, X-e siècle. T. 1. Le Cycle des Douze mois. Roma, 1962 (=Orientalia Christiana Analecta. T. 165). Novum Auctarium BHG: Halkin, F. Novum Auctarium Bibliothecae Hagiographicae Graecae. Bruxelles, 1984. ODByz 1–3: Oxford Dictionary of Byzantium. Vol. 1–3. New York–Oxford, 1991. Petrova 2003: Petrova, М. The Bdinski Sbornik: a Portrait of a Medieval Bulgarian Book (Historical, Typological, and Textual Analysis). PhD Thesis defended at the Department of Medieval Studies, Central European University. Budapest, 2003. Popkonstantinov, Kronsteiner 1994: Popkonstantinov, K., O. Kronsteiner. Altbulgarische Inschriften. 1. – Die Slavische Sprachen, 34, 1994. Vakareliyska 2008: The Curzon Gospel. Vol. I. An Annotated edition. Ed. by Cynthia Vakareliyska. Oxford – New York, 2008. Viteau 1897: Viteau, J. Passions des saints Écaterne et Pierre d’Alexandie, Barbara et Anysia. Paris, 1897. Wirth 1892: Wirth, A. Danae in christlichen Legenen. Vienna, 1892. Θέμελης 1931: Θέμελης, Τ. Τὰ Μηναῖα ἀπὸ τοῦ ια' μέχρι τοῦ ιγ' αἰῶνος. – ᾿Εκκλησιαστικὸς Φάρος, 30, 1931, 348–387. Παπαηλιοπούλου-Φωτοπούλου 1996: Παπαηλιοπούλου-Φωτοπούλου, Ε. Ταμείον ἀνεκδότων βυζαντινών ᾀσματικών κανόνων seu Analecta Hymnica Graeca e Codicibus eruta Orientis Christiani. 1. Κανόνες Μηναίων. Ἀθῆναι, 1996. Τωμαδάκης, Ευ. Ἰωσὴφ ὁ Ὑμογράφος. Βίος καὶ ἔργον. Ἀθῆναι, 1971.