Encyclopaedia Slavica Sanctorum
Наименование: Св. Василий Велики
Дата: 1 Януари
Тип памет: Светец
Каноничен тип: Църковен отец и преподобен
Век: IV в.
Място: Кесария Кападокийска
Автор: Искра Христова-Шомова, Мария Йовчева, Маргарет Димитрова, Петко Петков, Росен Малчев, Константин Рангочев, Елка Бакалова
Описание: Св. Василий Велики Св. Василий Велики е роден около 330 г. в Кесария Кападокийска. Произлиза от знатно християнско семейство, внук е на св. Макрина Старша, син е на св. Емилия и св. Василий Старши, брат е на св. Григорий Нисийски, св. Макрина Младша и св. Петър Севастийски. Получил блестящо образование в Кесария, Цариград и Атина. Изучавал е както антична философия, риторика, астрономия, натурфилософия и медицина, така и християнско богословие. През 358 г. основал монашеско общежитие в Кападокия, край река Ирис, недалече от Неокесария. Там негов другар по усамотение бил друг виден кападокиец, св. Григорий Богослов. През 364 г. се завърнал в Кесария, където през 370 г. бил ръкополрожен за епископ. Бил е известен като щедър човек, който се е грижел за бедните, бил е богат, но е раздавал имуществото си на нуждаещите се. Починал на 1 януари 379 г. Св. Василий е един от най-значителните християнски писатели. Макар да е починал едва на 49 г., той е автор на многобройни догматически, богословски, екзегетични и поучителни съчинения, първите монашески правила, както и голям брой послания. Всички негови произведения са белязани от блестящата му мисъл, всеобхватната му ерудиция и изисканото елинско красноречие. По думите на св. Григорий Богослов за образован и просветен е бил смятан само онзи, който познавал и разбирал творбите на великия отец. Православната църква чества св. Василий на 1 януари. Така е още от Средновековието и първите славянски (старобългарски) календари. Вероятно следа от Кирило-Методиевата мисия е отбелязването на 1 януари на св. Василий в някои архаични хърватски глаголически календари от XIV в. До 1969 г. Католическата църква е чествала св. Василий Велики на 14 юни, но след това преместа празника му на 2 януари, както е и до днес в Католическата, Англиканската, Лутеранската църква. На 15 януари го чества Коптската и Етипоската църква. Най-известната творба на св. Василий е неговият Шестоднев, съчинение, което съдържа разказ за сътворението на света за шест дни. Тази голяма енциклопедична творба включва описания на природни обекти, небесни светила, растения и животни. В нея се съчетават достиженията на елинистичната наука и на елинската фолософска мисъл с християнския коментар. Навлязъл дълбоко в християнското богословие и същевременно свързан с античната риторика и философия, св. Василий представя пред читателя йерархична картина на света в цялата му сложност и многообразие, търси мястото на човешката личност в този свят и прославя Създателя. Василиевият Шестоднев е послужил за образец на други подобни енциклопедични творби със същото заглавие: Шестоднев на Амвросий Медиолански (ІV в.), Шестоднев на Севериан Гавалски (V в.), Шестоднев на Георги Писидийски (VІІ в.), Шестоднев на Анастасий Синаит (VІІ в.). Сред тях се откроява Шестодневът на старобългарския писател Йоан Екзарх, който включва откъси от Шестодневите на Василий Велики и Севериан Гавалски, от творби на отци на църквата: Григорий Богослов, Йоан Златоуст, Григорий Нисийски, Йоан Дамаскин, от антични философи: Аристотел, Платон, Парменид, Демокрит, Талес, а също и авторски части. В края на ХV в. е направен славянски превод на първите девет части на Василиевия Шестоднев, вероятно от сръбски книжовник. Най-ранният му препис е от 1400 г. и се пази в Хилендарския манастир. Този превод има и два преписа, направени от видния балкански книжовник Владислав Граматик, в двата негови големи сборника: Рилския от 1456 г. и Загребския от 1469 г. (вж. Христова 1996: 11-49). През 1656 г. Епифаний Славинецки подготвя пълен превод на Шестоднева, отпечатан в Москва през 1665 г. Свети Василий Велики работи неуморно за реформиране на богослужебното наследство, разпространявано до неговото време по устен път. Той съставя една от трите официални литургии за Източното православие, която носи неговото име. През средните векове тя е била позната в сирийски, арменски, латински, грузински, арабски и славянски превод. Днес Василиевата литургия се изпълнява само десет пъти като част от богослужението в класическата част от църковната година: на 1 януари (деня на неговата памет), на най-големите църковни празници: Рождество Христово, Богоявление и Пасха (Великата събота), през петте недели на Четиридесетница и на Велики чевъртък. Литургията на св. Василий е преведена на старобългарски вероятно към края на IX в. от учениците на славянските първоапостоли Кирил и Методий. Най-старите български преписи са глаголически (от X–XI в.) и са намерени в Синайския манастир „Св. Екатерина“. Това са Синайският служебник (Глаг. 2 от Руската национална библиотека в Санкт-Петербург) – два листа, които според повечето учени са откъснати от Синайския глаголически евхологий (за идентификацията на тези листове вж. Афанасьева 2005). От България славянският превод на Василиевата литургия навлиза в руската и сръбската книжнина. През средните векове нейният текст е редактиран неколкократно на славянска почва, в това число и в рамките на атонско-търновската редакция през XIV в. Тази вeрсия на литургията се намира в двата преписа на Служебника на патриарх Евтимий от края на XIV в. – Зографския (Зогр. II.г.6) и Софийския (НБКМ № 231), вж. изданието Коцева 1985. Плод на дългогодишната отдаденост на Василий Велики на монашеския живот и манастирското устройване са неговите Монашески правила, групирани в две версии: Пространна и Кратка (наричани още Голям и Малък аскетикон). В българска среда Пространната версия на съчинението навлиза твърде рано, за което говорят Зографските листове: два пергаментни листа от XI в., съхранявани в Зографския манастир (вж. изданието Минчева 1978: 39-45). Този превод е бил предназначен за нуждите на големите български обители около Плиска и Преслав от времето на Първото българско царство. Правилата на св. Василий се включват и в голям монашески сборник, известен като Египетски патерик, който също е имал старобългарски превод. През XIV в. (в българските средища в Търново или на Атон) се появява нова версия на Правилата на Василий Велики, която става популярна в славянската книжнина под името Книга за постничеството. Най-ранните преписи се намират в няколко български сборника: в ръкопис MS Add. 27 442 от Британската библиотека в Лондон от средата или втората половина на XIV в., в ръкопис от Зографския манастир № 3 (I.б.3) от 1367 г. (вж. Райков, Кожухаров, Миклас, Кодов 1994: 30), в Слепченския сборник, ръкопис от НБКМ №1045 от края на ХІV в. (вж. Кодов 1967). Този превод е известен в десетки славянски преписи от ХV в. нататък. Освен Шестоднева, Василиевата литургия и монашеските правила, старобългарски преводи са имали и други творби на св. Василий. Твърде рано – вероятно след началото на X в., в резултат от преводаческата дейност на преславските книжовници, в българска среда навлиза и знаменитата му Похвала за 40-те мъченици от Севастия. Нейни преписи са поместени в старобългарския Супрасълски сборник (вж. изданието с паралелен гръцки текст в Супрасълски сборник 1: 68-81), а също и в Михановичевия хомилиар от края на XIII в. (ХАЗУ III.c.19) (изд. Aitzetmüller 1957, л. 1а–5б). Ранни старобългарски преводи имат също Словото за Рождество Христово и Беседата за Богоявление (наричана Подбудителна беседа към приемането на Светото кръщение). През XIV в., в процеса на обновяване на сборниците с житийни и риторически текстове, тези три произведения са били преведени отново от българските книжовници (вж. Иванова 2008: 391-392, 427-428, 484-485). В Симеоновия сборник, запазен в руски препис от 1073 г., е включена част от знаменития Василиев трактат Против Евномий, в който авторът оборва арианската ерес и формулира догмата за света Троица (Симеонов сборник І: 203-205). Този сборник съдържа още редица съчинения и откъси от произведения на великия кападокиец: тълкувания върху псалми и други библейски тектове, поучителни и догматически слова (Симеонов сборник І: 259-261; 263-264; 270; 273; 287-289; 301-302; 307-308; 328-331; 342; 363-367; 376; 404-406; 417-418; 421-422; 463-464; 490-491; 527-528; 551; 563-564; 589-590; 600; 611-612; 631-636). В друг голям старобългарски сборник, запазен в руски препис от 1076 г. е поместено Василиевото Слово за подвижничеството (Изборник 1: 466-479; вж. за него и Thomson 1986; 1987). През XIV в., когато равнището на християнска образованост в България е високо, се превеждат цялостно някои догматически съчинения на кападокийския отец. Тогава навлиза пълният вариант на богословското му съчинение За светия Дух, поместено в българския ръкопис от XV в. №227 от Хилендарски манастир. Традицията приписва на свети Василий и Чина за освещаването на водата (т. нар. Велик водосвет), който е важна част от службата за Богоявление. Негов препис има в Синайския глаголически евхологий, старобългарски паметник от X в. На св. Василий се приписват молитви (заклинания) срещу зли духове и болести. И в народната традиция се смята, че св. Василий пази хората от демони и болести. Молитва на св. Василий Велики срещу демони Агиографски наративи. Най-популярно е Пространното житие с чудесата на св. Василий, приписвано на св. Амфилохий Иконийски (BHG 247). То се разпространява цялостно или като извадки от чудесата в многобройни версии в сирийска, коптска, арменска и грузинската среда. Известен е и латински превод, направен от Анастасий Библиотекар през ІX в. Житие на св. Василий Велики от св. Амфилохий Иконийски Житието с чудесата на св. Василий прониква в българската литература през X в. Запазено е пълно или частично в редица преписи. Най-ранният препис на съкратената версия е в Ягичевия Златоуст (РНБ, Q.п.І.56), български ръкопис от XIII в., на л. 48а-57а (вж. Димитрова 2011: 135-144; Иванова 2008: 410; Христова, Загребин, Енин, Шварц 2009: 52-57). Пълната версия на Житието с чудесата се пази в ръкопис от ХАЗУ със сигнатура ZІІІс22 от втората половина на ХІV в., на л. 87б-103а (вж. Иванова 2008: 413-414), в ръкопис от ГИМ, Хлудов 195 от втората половина на ХІV в., на л. 153б-170б (вж. Иванова 2008: 413-414), в ръкопис от Дечани № 101 от последната четвърт на ХІV в., на л. 1а-29а (вж. Иванова 2008: 413-414), в ръкопис от Рилския манастир № 2/23, писан от Владислав Граматик през 80-те години на ХV в., на л. 2а-38б (вж. Христова 1996: 125-132; Иванова 2008: 414-416); в ръкопис ХVІ в. от Музея на Сръбската православна църква №139, на л. 210а-222б (вж. Иванова 2008: 412-413), както и в ръкописи от Музея на Сръбската православна църква №91 от ХV в., на л. 183б-213а, в ръкопис от Библиотеката на Румънската Академия на науките №305 от края на ХV в., на л. 7б-30а, в ръкопис от Драгомирна № 684 от първата четвърт на ХVІ в., на л. 20а-40а, в ръкопис от Хилендар № 431 от последната четвърт на хVІ в., на л. 185а-200а (вж. Иванова 2008: 414-416). Запазени са и отделни преписи на някои от чудесата (вж. Иванова 2008: 416-417), както и Чудо на св. Василий (BHG 254) от анонимен автор (вж. Иванова 2008: 417). Житие на св. Василий Велики в Простия пролог Житие на св. Василий Велики в Стишния пролог Слова. Почитта към св. Василий е вдъхновявала най-изтъкнатите византийски оратори. Първите посветени нему текстове възникват като надгробни слова, написани скоро след кончината му от неговите съвременници св. Григорий Богослов (BHG 245), св. Григорий Нисийски (BHG 244), св. Амфилохий Иконийски (BHG 246). Най-въздействащото сред тях е Надгробното слово от неговия духовен брат и сподвижник св. Григорий Богослов. То е било произнесено като реч на 1 януари в деня на паметта на св. Василий през 382 г. Първоначално тази творба навлиза в българската книжнина в колекцията от Тринайсет слова на св. Григорий Богослов, чийто превод е извършен през X в. Най-старият препис, направен в руска среда от глаголически източник, е в ръкопис от РНБ Q.п.І.16 от ХІ в. (вж. изданието у Будилович 1875 и коментар у Спасова 1994; 2008). Същият превод в кирилска транслитерация, направена от български книжовник, се пази в ръкопис от НБКМ № 674 от 1355-1360 г., направен от книжовника Първослав за логотета Мита от Търново (вж. Спасова 2008). Надгробното слово (в състава на 16 слова от св. Григорий Богослов) има и преславска версия, в която преводът е бил частично редактиран от преславските книжовници, запазен в няколко руски преписа от ХІV-ХVІІ в., сред които са два ръкописа от ХІV в. от Синодалната сбирка в ГИМ, №43 и №954 (вж. Бруни 2004; Спасова 2008). Вероятно през ХІV в. е направен нов, среднобългарски превод на корпуса от 16 слова, в които влиза и Надгробното слово. Най-ранният препис на този превод е направен от Гаврил Урик през 1413 г. и се пази в РГАДА, Мазурин 1494 (вж. Спасова 2008). Съпоставка на преводите и анализ на лексиката им вж. у Спасова 1994; 2008. Това слово битува и самостоятелно под дата 1 януари в календарни сборници и има отделен превод, направен от българските книжовници в атонските или търновските манастири през XIV в. Запазено е в редица ръкописи от ХІV до ХVІІ в. (вж. Иванова 2008: 411-412). Надгробно слово на св. Василий Велики от св. Григорий Богослов Надгробното слово на Григорий Богослов е служило и като образец за риторика и извор на вдъхновение за средновековните български писатели. Под формата на образи или преки заемки неговото влияние се долавя в Пространното житие на св. Методий, Похвалата на цар Симеон, Словото за патриарх Евтимий на Григорий Цамблак (вж. Спасова 2008; 2008а). Известно е мястото в Пространното житие на св. Методий (глава VІІ), в което в предсмъртните си думи към своя брат св. Кирил оприличава съвместното им дело на двойка волове от един впряг, които орат една нива. Със същата метафора Григорий Богослов изразява духовната си връзка със своя приятел и съратник Василий Велики (вж. коментара на Хр. Кодов към житието, Климент Охридски ІІІ: 207. Фр. Томсън също отбелязва този паралел, но погрешно го отнася към Пространното житие на св. Кирил (Thomson 1989: 153, очевидно не е обърнал внимание на коментара на Кодов към Методиевото житие.). Служби. Църковните устави препоръчват тържествена служба за 1 януари, посветена на св. Василий и на Обрезание Господне. Химнографските творби за св. Василий се създават от най-изявените представители на византийската литургическа поезия: св. Йоан Дамаскин, св. Андрей Критски, св. Герман Константинополски, св. Йоан Евхаитски и др. В гръцките ръкописи се разпространяват многобройни версии на службата му, от които са известни над десет канона за светеца (вж. AHG 5: 1-11, 525-526; Παπαλιοπούλου-Φωτοππούλου 1996: 140-142). През IX в. изтъкнатият византийски творец св. Йосиф Песнописец сътворява и цял цикъл от осем канона за него, по реда на осмогласието. Службата за св. Василий спада към архаичното ядро на старобългарския Празничен миней, възникнало във времето, когато Кирило-Методиевите ученици въвеждат богослужението на роден език в българските църкви. В нейната основа заляга канонът, приписван на св. Йоан Дамаскин. Канонът за св. Василий е съчетан с канона за Обрезание Господне. Старинната версия на службата се пази в българския Скопски миней от XIII в. В Драгановия миней от ХІІІ в. се пази същият канон в същия превод, но с друг светилен и с други стихири на вечернята и утрената. Славянската служба за св. Василий добива по-усложнен състав според актуални гръцки образци. Някои ръкописи (например сръбският ръкопис от Руската държавна библиотека Ундолски 75) съдържат всенощно бдение (панихида) с още един канон за св. Василий. В новоизводните минеи службата за св. Василий (заедно със службата за Обрезание Господне) е организирана според нормите на службите за най-големите християнски празници с велика и малка вечерня. В нея е включен същият канон на св. Йоан Дамаскин, но в нов превод, направен вероятно на Света гора през ХІV в. Служба за св. Василий Велики и Обрезание Господне по Скопския миней Тропар за св. Василий Велики в апостоли, минеи, устави, пролози и псалтири с последования Фолклорни обичаи. Сурвакарство. В България сурвакарството на Васильовден има стара традиция, чието начало се губи в древните езически времена. Този древен обичай е характерен за цяла България. Той се извършва в навечерието на Васильовден. Вечерта се прави о пита с пара и баница с късмети. Новогодишната трапеза не се вдига до заранта. Огънят в огнището се поддържа цяла нощ. След вечеря отиват на мегдана на веселие. На Васильовден (Сурваки) се хвърлят дрянови пъпки в огнището – по една пъпка за всеки от дома. И която се пукне – жив и здрав ще е човекът през годината, а ако не се пукне пъпката – не е на добре за този, комуто е наречена пъпката. На сутринта на Васильовден тръгват сурвакарите, деца до 12-13 годишни, със «сурвакници», «сурвачки» - дрянови пръчки, обикновено украсени с парички (метални), пуканки, кравайчета (колачета), сушени плодове, с бяла вълна и червени конци, чесън, люти червени чушки, мъниста. Дрянът се смята от българите за здраво, силно дърво. То първо разьфва през пролетта. Сурвакарите удрят с дряновата пръчка всеки член от семейството за здраве и късмет и наричат, а домакините даряват сурвакарите с кравайчета, орехи, баклава, днес и с пари. Народните традиции на Васильовден се кръстосват с коледарските традиции, също и по отношение на обичая за раздаване на подаръци. И до днес в Гърция има обичай св. Василий да носи подаръци. Ладуване. На някои места в България обичаите на Васильовден включват и ладуване или маскарадни игри. Обичаят ладуване или напяване на пръстените, топене на пръстените е вид гадаене за бъдещия съпруг. Смята се, че названието идва от името на древната славянска богиня на растежа, плодородието и любовта Лада. Вечерта преди Васильовден моми се събират и в пълно мълчание донасят вода от извор, т. нар. "мълчана вода" или "Василова вода", налята в бял котел. В него пускат пръстените си, покриват го с червена престилка или було. Оставят го да пренощува под трендафил. На сутринта се събират отново и една от тях, която има живи майка и баща, наричана някъде пръстенярка, а другаде булка, вади пръстените един по един и на всеки припява стихче, ладанка, което показва какъв ще е съпругът на момата, чийто пръстен е извадила. Например: Мокри гащи на върлина (притежателката на пръстена ще се омъжи за рибар), или На стол седи, перо държи (учител), Босо зайче на пъртина (бедняк, сирак), Свинска глава Васильова (свинар), Цървул стяга, през дол бяга (хайдутин), Зелена тиква през плет види (градинар), По поле ходи, стадо си мами (овчар), Дълга трапеза, редки комати (сиромах), Самси здравчец на камъче (едно дете в семейството), На стол седи, кесия върти (богаташ), Нова крина, вехто дъно (вдовец), Зряла дюля и презряла (ще се омъжи късно) и др. Преди пръстенярката да извади пръстена, момите припяват: Бръкни, булке, извади пръстен, тъй Ладо ле. Момите си взимат от овеса в котлето и го слагат под възглавницата си през нощта, за да видят какво ще сънуват, ще се присъни ли бъдещият им жених. Вие се и хоро, като момите пеят: Изнесла е Василя, изнесла е котле медник .... Сбирайте се, малки моми, да топиме пръстените. На някои места през нощта срещу Васильовден момите символично сеят овес на дръвника с благослов Сама го сея, с другар да го жъна! В други райони този обичай е част от лазаруването или се прави на Еньовден. Маскарадни игри. На Васильовден се провеждат и маскаради. В Западна България и Родопите ходят новогодишните дружини от маскирани, които са наричани с различни имена сурвакаре, сурвишкаре, джамали, бабугери, мечкаре, старци. Маскарадните игри се правят през тъй наречените мръсни нощи, когато според народното вярване от полунощ до първи петли бродят нечисти сили, които са заплаха за хората. Чрез този ритуал се цели да се пропъдят злите сили. Затова и маскираните са облечени необичайно, показно (кожуси, парцаливи дрехи, маски от кожа или дърво), те вдигат шум със звънци, железа, гайди, кавали, тъпани, тенджери, размахват тояги. Често са облечени като сватбари – има младоженец, невяста, сватове, кум и кума, свещеник, мечкар с мечка или камилар с камила. Имитира се венчавка, умиране и съживяване на камила, игра на мечка. Чрез тези обредни действия се цели и да се помогне на земята да роди плод, да има добра реколта, да се повлияе на слънцето, природните сили да са благосклонни към земеделската дейност на хората. Не е случайно, че този карнавал става по време, близко до зимното слънцестоене. В миналото дружините на маскираните са приемали новите си членове чрез инициация (посветителски ритуал). От него е запазена до днес формулата, която бащата изрича, когато води момчето си в дружината. Той казва на водача на групата: „Войводо, давам ти това сурвакарче с пилешко сърце и заешки нозе, да го сториш с лъвско сърце и с орлови криле”. Банго Василий. За българските роми Банго Василий (Куцият Васил) или Василица е най-големият празник през годината. Известен е и като Ромската Нова година. Чества се по стар стил, на 14 януари. Ромите смятат св. Василий за свой покровител. Има различни легенди за него, в които се разказва как спасява ромите от беди. Според една от тях той спасява ромите от разрушен мост. Според друга куцият Васил спасява давещо се ромско дете. Според трето предание св. Василий изпраща ято гъски или патици да спасят ромите от бушуващото море. Василица е семеен празник, вечерта срещу празника се прави трапеза, непременно се готви птица: гъска, петел, пуйка, патица. Стопанката пълни птицата при пълно мълчание. Когато е готова, се разиграва ритуален диалог-благопожелание. Стопанинът пита: „С какво напълни гъската ?", а стопанката отговаря: „Със здраве, честит живот, булки, зетьове и внуци в тази къща..." Прави се и баница с късмети. На вечерята всички си искат прошка с целуване на ръка. Вратите на дома остават заключени до полунощ, за да не избяга късметът. След това се посрещат гости, като всички се надяват първият гостенин да е добър човек, за да им да носи късмет. Той влиза в дома, като казва: „Сурва, сурва, чичо, идвам с магарета и катъри да благословя имота ти". Сред ромите е разпространено и сурвакането за здраве, съпроводено с благословии. Деца сурвакари чукат на прозорците и пеят: „Бахтало Васили авела савре роменге, о Васили!” (Хубавият Васил идва за всички роми, о Василе!). Даряват ги с кравайчета. Всеки си пожелава нещо. Рано сутринта на 14 януари стопанинът на дома разпръсква царевични зърна по пода за плодородие. Отново се разиграва ритуален диалог. Той пита стопанката кого е сънувала тази нощ, а тя отговаря: „Банго Васил". Запроси Груйо Василя Магдена Бранкьо юнак елен гони Прошепна се Кантелена Сурвакари на Васильовден Маскиране на Васильовден Нема ли име в дома Васил, не може да му върви на веселба Васильо, моме, Васильо Наричане с хурки на Васильовден Криене на хурки на Васильовден Гадаене на Васильовден Изображения Св. Василий се изобразява най-често в композицията Литургия на архиереите. Тя е известна още с названията Поклонение на евхаристийната жертва, Поклонение на Христос Агнец. В православната църква тя е илюстрация на тайнството но тайнствата – служенето на светата литургия от архиереи с изобразяване на Христовата жертва. От XI в. се установява правилото тази композиция да се рисува на стените на абсидата в олтара. В центъра се изобразява светата трапеза с потира и дискоса, в който лежи Христос Агнец. Понякога Агнецът се изобразява като дете, обичайно с нимб, т. е. това е въплътеният Логос (Словото). Дискосът символизира отначало яслите, в които е роден Спасителят, а в течение на литургията се трансформира в символ на Христовия гроб. От двете страни на Агнеца обикновено са св. Василий Велики и св. Йоан Златоуст, чиито литургийни текстове са най-употребявани в православните църкви. Те са следвани от редици с други архиереи. Обикновено архиереите са в бели дрехи, покрити с полиставриони и държат свитъци с молитви от литургията. Сцената изобразява онази част от литургията, в която архиереят тихо се моли, а след това благославя светите дарове с кръстен знак. Обикновено такива са жестовете на св. Василий и св. Йоан Златоуст, които са най-близо до Агнеца. С течение на времето настъпват промени в одеждите на архиереите, свитъците се заменят с евангелия, изоставя се мотивът за Агнеца. В по-ново време архиереите, включително св. Василий, се изобразяват и във фас на страничните зидове на олтарното пространство. Св. Василий Велики се изобразява и на композицията Тримата йерарси (Трима светители) заедно с другите двама велики църковни отци, негови съвременници и приятели – св. Йоан Златоуст и св. Григорий Богослов (вж. 30 януари). Известни са и икони на св. Василий, като иконата от странджанската школа, запазена в църквата „Успение Богородично” в Малко Търново, на която църковният отец е изобразен седнал на трон, с корона и богато украсена златотъкана одежда, с книга в лявата ръка и благославящ с дясната.
Библиография: Афанасьева 2005: Афанасьева, Т. К вопросу о порядке следования листов и составе Синайского глаголического служебника ХІ в. – ХХІХ, 2005, № 3, с. 17–35 Бруни 2004: Бруни, А. М. Θεολόγος. Древнеславянские кодексы Слов Григория Богослова и их византийские прототипы. Москва-Санкт-Петербург, 2004. Будилович 1875: Будилович, А. ХІІІ слов Григория Богослова в древнеславянском переводе по рукописи Императорской публичной библиотеки ХІ века. Санкт Петербург, 1875. Димитрова, М. Ягичев Златоуст. Средновековен български паметник със слова и поучения от началото на ХІV в. София, 2011. Иванова 2008: Иванова, Кл. Bibliotheca Hagiographica Balcano-Slavica. София, 2008. Изборник 1: Изборник 1076 года. Т. І. Издание подготовили М. С. Мушинская, Е. А. Мишина, В. С. Голышенко. Под редакцией А. М. Молдована. Москва, 2009. Климент Охридски ІІІ. Климент Охридски. Събрани съчинения. Т. 3. София, 1973. Кодов 1967: Кодов, Хр. Слепченски сборник (Среднобългарски паметник от края на ХІV в.). – Известия на НБКМ, VІІ (ХІІІ), 1967, с. 33-108. Коцева 1985: Коцева, Е. Евтимиев служебник. София, 1985. Минчева 1978: Минчева, А. Старобългарски кирилски откъслеци. Български езикови паметници. Т. І, София, 1978. Мирчева 2006: Мирчева, Е. Германов сборник от 1358/1359 г. Изследване и издание на текста. София, 2006. ПЭ 7: Михайлов, П., йеромонах Дионисий (Шлёнов), A. Турилов, Л. Литвинова. Василий Великий. – Православная энциклопедия. Т. 7. Москва, 2004, 131–191. Павлова, Желязкова 1999: Станиславов (Лесновски) пролог от 1330 година. Румяна Павлова: Увод и научно разчитане на текста. Веселка Желязкова: Научно разчитане на текста. Календар. София, 1999. Петков, Спасова 2011: Търновската редакция на Стишния пролог. Текстове. Лексикален индекс. Т. V. Месец януaри. Пловдив, 2011. Райков, Кожухаров, Миклас, Кодов 1994: Райков, Б., Ст. Кожухаров, Х. Миклас, Хр. Кодов. Каталог на славянските ръкописи в библиотеката на Зографския манастир в Света гора. София, 1994. Симеонов сборник І: Симеонов сборник (по Светославовия препис от 1073 г.). Т. 1. Изследвания и текст. Издание на текста: Р. Павлова, Ц. Ралева, Ц. Досева. Съпоставка с гръцкия текст: П. Янева. Редактори на текста: А. Минчева, Р. Павлова. София, 1991. Славяно-русский Пролог 2010: Славяно-русский Пролог по древнейшим спискам. Т. І. Издание подготовили Л. В. Прокопенко, В. Желязкова, В. Б. Крысько, О. П. Шевчук, И. М. Ладыженский. Под редакцией В. Б. Крысько. Москва, 2010. Спасова 1994: Спасова, М. Славянският превод на 16-те слова на Григорий Богослов (Текстологични и лексикални проблеми). Автореферат на дисертация за присъждане на научната степен „Кандидат на филологическите науки”. Велико Търново, 1994. Спасова 2008: Спасова, М. Текстологичната история на славянския превод на „Надгробно слово за Василий Велики” от Григорий Богослов (В търсене на типология при лексикалната характеристика на основен превод, редактиран превод, втори превод). – Преславска книжовна школа. Т. 10. Шумен, 2008, 125-164. Спасова 2008а: Спасова, М. Клонки от „родословното дърво” на някои старобългарски съчинения. – Старобългарска литература, 39-40, 2008, 132-142. Супрасълски сборник: Супрасълски или Ретков сборник. Т. 1-2. София, 1982-1983. Христова 1996: Христова Б. Опис на ръкописите на Владислав Граматик. Велико Търново, 1996. Христова, Загребин, Енин, Шварц 2009: Христова, Б., В. Загребин, Г. Енин, Е. Шварц. Славянские рукописи болгарского происхождения в Российской национальной библиотеке. Санкт Петербург–София, 2009. AHG 5: Analecta hymnica graeca e codicibus eruta Italiae inferioris. I. Schirò consilio et ductu edita. Vol. 5. Canones Ianuarii. A. Proiou collegit et instruxit. Roma, 1971 Aitzetmüller 1957: Aitzetmüller, R. Mihanović Homiliar. Graz, 1957. Thomson 1986: Thomson, F. J. Prolegomena to a Critical Edition of the Old Bulgarian Translation of the “De Ascetica Disciplina” Ascribed to Basil of Caesarea, together with a Few Comments on the Textual Unrealibility of the 1076 Florilegium. – Slavica Gandensia, 13, 1986, 65-84. Thomson 1987: Thomson, F. J. Slavonic Translations of Basil of Caesarea`s “De Ascetica Disciplina” and a Slav Adaptation of the 1st of them. – Във: Втори международен конгрес по българистика. София, 23 май – 3 юни 1986 г. Доклади. 11. Стара българска литература. Литература на Българското възраждане. София, 1987, 50-84. Thomson 1989: Thomson, F. J. Continuity of the Development of Bulgarian Culture during the Period of Byzantine Hegemony and the Slavonic Translations of Works by the Three Cappadocian Fathers. – В: 1100 години от блажената кончина на св. Методий. Т. 2. София, 1989, 140-153. Παπαλιοπούλου-Φωτοππούλου 1996: Παπαλιοπούλου-Φωτοππούλου, Ε. Ταμεῖον ἀνεκδοτῶν βυζαντινῶν ᾀσματκῶν κανόνων. 1. Κανόνες Μηναῖων. ᾽Αϑῆναι, 1996.