Encyclopaedia Slavica Sanctorum
Наименование: Св. Петка (Параскева) Търновска
Тип памет: Светец
Каноничен тип: Преподобна
Век: X в.
Място: Епиват край Каликратия, Гърция
Автор: Радослава Станкова, Елена Томова, Марина Чистякова, Милена Катошева
Описание: Света Параскева Епиватска/Петка Търновска, преподобна, отшелница. Светицата е живяла през втората половина на Х в. Родена е в Епиват край Каликратия, Византия. Според изследователите, времето на нейния живот се определя възможно най-точно от факта, че братът на светицата, Евтимий, Мадитски епископ, е канонизиран, а годината на смъртта му е известна (989–996 г.) (Житиеписни творби 1986: 574). Преданията за отшелническите й подвизи стават основа за възникване на култ към нея през ХІ в., когато мощите й са намерени в Каликратия. Тогава някой от местните книжовници й посветил житие (вероятно и служба), но в средата на ХІІ в., по заповед на патриарх Николай ІV Музалон, то бива изгорено като неподходящо и столичният книжовник дякон Василик написва ново житие за светицата. Гръцкият текст на новото житие не е достигнал до нас, но е запазен в български препис от ХІV в., за който се предполага, че е превод на Василиковото житие (Българската литература 1987: 209, изд. от Мирчева 2006: 350–363). Предполага се, че канонизацията на светицата е извършена в средата на XII в. по нареждане на патриарх Николай IV Музалон (Сергий, архим. 1901, 2: 427, Руварац 1873: 172–178, Филарет Черниговский 1894: 239, Иванов 1931: 433–436, Златарски 1940: 345). Историята на пренасянето на мощите на св. Петка е важен агиологически момент в култа на светицата. След продължително пребиваване в неизвестност, те са открити от християни и погребани в църквата “Свети Апостоли” в Каликратия през XI в. Пренасянията на мощите на Балканите: цар Иван Асен II ги отнася в Търново (юли 1231 г.); след падането на Търново под османско владичество са пренесени във Видин (1393 г.); след покоряването на Видинското царство – в Белград (1396 г.); Сюлейман II превзема Белград и пренася мощите в Цариград (1521 г.; молдовският воевода Василий Лупу – в столицата си Яш (1641 г.). Там се пазят и до днес в храма "Св. Три светители". Тези събития оказват влияние и на възникването на други имена на светицата – Петка Белградска, Петка Сръбска, Петка Нова, Петка Яшка. Историята на култа към св. Петка Търновска в България е свързана основно с книжовните центрове на Търново и Видин. Тя е неразделна част от общия култ към т.нар. “търновски кръг светци” (св. Иван Рилски, св. Иларион Мъгленски, св. Михаил Воин и други). Историята на култа извън България: • в Сърбия обхваща XIII–XVII в. и се развива главно в манастирите Дечани, Николяц, Плевля, Печка патриаршия и други (Трифонова 2002: 181–198, Попович 2005: 165–191, Станкова 2006); • на Атон XIII–XVII в. – в Хилендарския и Зографския манастир. Света гора е един от възможните пътища, по които преписите на съчиненията за светицата попадат на руска почва; • в Молдо-влахийското княжество (XV–XVIII) – първите молдо-влахийски преписи на съчинения за св. Петка Търновска се срещат в книжовната продукция на най-големите манастирски центрове Нямц, Драгомирна, Путна; • в Русия (XV–XVIII) – в манастирските комплекси около Москва (Троицe-Сергиева Лавра, Йосифо-Волоколамски манастир, Кирило-Белозерски манастир), в Новгородско-Псковската книжовна традиция и други книжовни средища (Томова 1991: 218–225); • в Украйна (XV–XVII в.) – в украинските пролози, сборници и чети-минеи, в месецословите и служебните минеи се отбеляза нейната памет, построяват се храмове в нейна чест (Свенцицкий 1904: 367, 378, Рогов 1982: 166). във Великото Литовско княжество и в Полското кралство Календарни данни: Датата за честване на паметта й е 14 октомври, но често се смесва с други две едноименни светици – великомъченица Параскева Иконийска (28 октомври) и преподобна мъченица Параскева Римлянка (26 юли) (Сергий 1901, 2: 224, 318–319). Датата 13 октомври е спорадична и се среща руски преписи от XVI и XVII в. Във византийска среда култът към св. Параскева Епиватска е относително нов по отношение на други два култа към светици-мъченици със същото име. При славяните честването на другите две светици е съвсем ограничено и най-често свързано с прославата на новата светица за 14 октомври. Освен датата в календара и типът на славянизираната светица е различителен белег за паметта й – отшелничеството най-често бива съотнасяно с честването на Параскева Римлянка на равнището на преподобническия тип святост. Под датата 14 октомври най-често в месецословите на староизводните евангелия е отбелязана св. Петка мъченица, а като преподобна светицата е посочена в месецословите на новоизводните евангелия (Дограмаджиева 2010: 231). Първите сведения за честване на св. Петка Търновска са в ръкописи от ХІІІ в., в които паметите за местните български светци от времето на Първото и на Второто българско царство се поместват съвместно в месецословите на новозаветните библейски книги (Банишко четириевангелие (НБКМ № 847), в българското “Дечанско” четириевангелие (РНБ, Гильф. 4), в изборен апостол (НБКМ № 882), в апостол (НБКМ № 883), в Струмишки изборен апостол (в Прага, сигн. IХ Е 25), в апостол от Църколез № 2, в Шопов (Карадимов) псалтир (НБКМ № 1138), в две сръбски евангелия – Хилендарско четириевангелие с апостол (№ 52) и в Дечанско евангелие от 1284 г. (Гильф. 1) (Станкова 2010). В южнославянските ръкописи до ХV в. включително няма данни за честване на св. Петка Иконийска на 28 октомври. Паметта й е отбелязана на 9 ноември в Асеманиевото евангелие, а в сръбския фрагмент от празничен миней от ХІV в. (НБКМ № 516) под тази дата е поместена службата за св. Петка Римлянка. 26 юли – съществува хипотеза, според която първоначално в Търново Петка Епиватска е била празнувана на 26 юли заедно с Параскева Римлянка – като резултат от съвпадение между деня на прослава на мъченицата и пренасянето на мощите на Петка Епиватска в Търново (Кожухаров 1974: 134). Под дата 26 юли е отбелязано пренасянето на мощите на светицата в следните ръкописи: празничен миней с пролози и сборник слова и жития (конволют) от края на XIV в. (Хлудов № 162, ГИМ, Москва), в месецослова на четириевангелие от 1658 г. (НБКМ № 76), в псалтир със служби от 1595 г. (НУК, Любляна, 8/15), следовен псалтир от средата на XVI в. (НБКМ № 1151) (вж. Кожухаров 1974: 123–136). За периода от ХІІ до края на ХVII в. в славянската (и отчасти във византийската) средновековна книжнина се развива богат агиографски и химнографски цикъл от съчинения за св. Петка, включващ български, сръбски, руски и молдовски редакции и преработки на текстовете. Житийният цикъл съдържа проложни, пространни жития, дамаскинарско житие, Летописен разказ за пренасянето на мощите от цар Иван Асен II (1231 г.), Разказ за пренасяне на мощите на св. Петка Търновска във Видин и Белград от Григорий Цамблак. През първите десетилетия на ХІІІ в. култът към света Параскева-Петка се установява в България като култ към покровителка на новата българска столица (“царстващия град”) и на българските царе (Билярски 2004: 45–49). По тип святост тази светица се равнява с прославата на най-почитаните местни южнославянски светци (като св. Сава при сърбите и св. Иван Рилски при българите). След Клокотнишката битка през 1234 г. цар Иван Асен ІІ донася мощите й в престолния град, както свидетелства известният Летописен разказ от 1234 г., открит от Ст. Кожухаров в ръкопис от втората половина на ХІV в. (в ГИМ, Хлуд. № 162, изд. от Кожухаров 1974: 123–136, вж. Каталог 1999: 44–45). Според текста на този разказ, през ХІІІ в. в България са преведени пѣтиѥ и хвалоу тою и житиѥ – т.е. служба, риторичното житие от дякон Василик и проложното житие за преподобната. След пренасянето на мощите на св. Параскева Епиватска в търновската царска църква “Свети 40 мъченици”, тя става най-популярната светица на Търново и получава прозвището “Търновска” (Иванов 1931: 425). Наративи: Проложните жития се срещат като самостоятелни творби и в структурата на службите за светицата. Засега в науката са известни следните жития за св. Петка Търновска – недостигнало до днес проложно житие, написано от неизвестен местен книжовник и унищожено по нареждане на патриарх Николай Музалон (1147–1151 г.) като “недостойно”. Дякон Василик пише ново житие, чийто оригинален текст не е достигнал до нас, но е запазен в български препис от ХІV в., за който се предполага, че е превод на Василиковото житие (Българската литература 1987: 209) – Житие и сказание за чудесата на св. Параскева от дякон Василик е известно само в един български препис от 1358–1359 г. в т. нар. “Германов сборник” (Букурещ, Библиотека на Румънската патриаршия, № 1) (Halkin 1957: 1420a; Jufu 1960: 253–279; Мирчева 2005). Проложно житие за преподобна Петка е създадено през XIII в. наскоро след 1235 г. в Търновската книжовна школа от неизвестен автор. Първата част е превод от гръцки език и е съкращение на Василиковото житие. Втората част е оригинална българска добавка и представя разказ за пренасянето на мощите на св. Петка в Търново от българския владетел Иван Асен II. През XIV в. заедно с житията на св. Иван Рилски, св. Иларион Мъгленски и св. Михаил Воин влиза в състава на преведения в Търново Стишен пролог, през същото столетие прониква в Сърбия, на Атон, а през XV в. – в Русия, Молдова и Влахия. Съществуват голям брой български, руски, сръбски и молдовски преписи на житието. Най-ранният български препис е в Стишен пролог от 1368/76 г. за септември-февруари (БАН № 73) (Kałužniacki 1901: 52–54; Ангелов 1957: 290–292; Кодов 1969: 139–140; Житиеписни творби 1986: 574–580; Българската литература 1987: 30–33; 209–211; Томова 2005: 334–344, вж. Стишно проложно житие на св. Петка в Търновския пролог (БАН 73)). Житието влиза в състава на сборници с постоянен и смесен състав: 1) в стишни пролози – в състава на търновския превод на Стишния пролог (български: БАН 73, БАН 75, Сирку 13.7.13, Хлуд. 190, НМРМ 2/20, Хлуд. 192, НМРМ 2/19, НМРМ 2/21 и други; сръбски: Ник. 34, Прил. 3, Печ. 56, Ms. Slav. 53, МСПЦ 125, Плевл. 3, Плевл. 4, JAZU III. c. 8, Кop.19, РР IV8, РР IV9 и др.; атонски: Хил. 423, Хил. 424, Хил. 427; руски: ТСЛ 717 от 1429 г., Епарх. 482, Сол. 808.700, БАН 25.1.31. ОЛДП 479; молдо-влахийски: РАН 46, РАН 54, РАН 120, РАН 256, РАН 287, Драгом. 681, Драгом. 705 и Драгом. 787 от XVI в., Драгом. 696 от XVII в.; 2) в минеи – български: БАН 23 , НБКМ 523, Печ. 54 от XV в. ; руски (F.I.682, BN Akc. 2622, BN Akc. 2732, BN Akc. 2791, BN Akc. 2706, MNK 309, MNK 310), сръбски (Църколез 3 от 1390/95 г., НБКМ 527, НБКМ 539, НБС 221, Деч. 148, Плевля 30, Хил. 153, Хил. 461 от XV в., НБКМ 544 от XV–XVI в.) (Томова 1984: 35–36; Kuczyńska 2003: 126–187; Петков, Спасова 2009: 45–46; Станкова 2010–2011: 167–182). В някои от преписите на това житие се прибавят проложни стихове (Тленьнїи wставльши вѣнць Петко на земли. на нб(с)и wбрѣте вѣньць нетлѣннїи. вь .ді҃. Петька коньць житию приѥть) (Плевля № 30 и Хил. № 461 от ХV в., Барсов 685 от XVI в.) (Кожухаров 1977: 44–56, Томова 1985: 176, Петков 2000: 8–9) (и Дечани № 148 от ХV в., Станкова 2010–2011: 172). Нова сръбска редакция на това проложно житие, където към първоначалния вариант е добавен текст за турското нашествие и пренасяне на мощите на светицата в Белград, публикува неотдавна М. Чистякова (2009) по сръбски миней-пролог от ХVІІ в., писан в Германския манастир (НБКМ № 167). Второ проложно житие за св. Петка, създадено вероятно преди падането на Търново през 1393 г. Представлява извлечение от Пространното житие от патриарх Евтимий и не показва зависимост от текста на Василиковото житие. То бе оповестено в два преписа в южнославянски празнични минеи – единият е български от третата четвърт на ХV в. (РМ 2/8), а другият е сръбски от ХVІ в. (НБКМ № 132). Неотдавна К. Нихоритис добави още един препис – в празничен миней от ХVІ в. с ресавски правопис (в сбирката на атонския манастир “Св. Дионисий” № 801, срв. Иванова 1980: 16–20, Нихоритис 2005: 221–224). Засега други преписи на това житие не са известни (Станкова 2010–2011). В тези преписи текстът на житието е предхождан от тристишие (Съно(м) ꙋснꙋвши сла(т)ки(м). и на нб(с) възиде. сла(в) Епивато(м) ти Тръновꙋ же тръгꙋбо. въ .ді҃. възиде Петка на нб(с)и и съ аг҃гли ликꙋющи, изд. от Кожухаров (2004: 132) според миней от РМ 2/8, с коментар, че са му известни още пет преписа на стиховете – Кожухаров 2004: 306). Пространни жития: Пространното житие от патриарх Евтимий Търновски се счита за най-поетичното произведение на търновския патриарх, великолепен образец на житийно-панегиричния стил. Това е единственото пространно житие на светицата, познато на всички славянски източноправославни народи. Съчинението служи за литературен образец и исторически извор на редица късни български, сръбски, румънски и гръцки произведения за св. Петка. Предполага се, че е написано през последното десетилетие преди падането на Търново под османско владичество (Житиеписни творби 1986: 577). Познато е в две редакции: първична – широко разпространена, разширена с данни за детството на светицата и допълнена от Григорий Цамблак с разказа за пренасянето на мощите от Видин в Белград; съществуват голям брой български, руски, сръбски (по данни на Т. Суботин – Хил. 440 от 1624 г., Хил. 496 от 1430 г.) и молдовски преписи. Най-ранен български препис – Зографски сборник от 80-те год. на XIV в. (Зограф II.д.6) (Kałužniacki 1901: 59–77, Ангелов 1957: 290–292, Киселков 1930: 190–217, Житиеписни творби 1986: 191–202, 577–581); вторична редакция: съдържа в съкращение разказа за детството на св. Петка (сведено е до една фраза); съкратена редакция от дякон Мойсей: през 1536 г. в издание на Божидар Вукович във Венеция (Дионисий де ла Векия) излиза съкратен вариант на житието, съставен от дякон Мойсей, който намира широко разпространение през следващите векове (Иванова 1980: 13–36, Житиеписни творби 1986: 577–581, Демина 1994: 259–272, Кенанов 1997: 3–16). Житие на св. Параскева (Петка) Търновска по чети миней от Полската национална библиотека Akc. 2996. Житие на св. Параскева (Петка) Търновска по Учителното евангелие от Библиотеката на Руската Академия на науките, 13.7.37 Дамаскинарско житие на св. Петка Търновска. През XVII в. житието от патриарх Евтимий претърпява нови редакционни промени и влиза в състава на дамаскинарските сборници. Изследователите отбелязват както текстологическите изменения, новите добавки и други литературно-исторически особености, така също и езиковите черти на паметника (навлизане на новобългарски език, промени в стила на произведението, използване на разговорни лексеми и изрази). В състава на дамаскинарските сборници житието се разпространява в България, Русия и Южна Полша (манастирите в Пшемисъл и др.) (Петканова 1965, Демина 1980: 183–193, Драгова 1985: 85–101, Мирчева 2001). Летописен разказ за пренасяне на мощите на св. Петка е оригинално старобългарско съчинение с исторически характер, създадено през 1234 г. от неизвестен автор. Влиза в състава на празничен миней с пролози и сборник слова и жития (конволют) от края на XIV в., в службата за мъченица Параскева Римлянка. Познат е досега в единствен препис (Хлуд. 162 от ГИМ) (Кожухаров 1974: 126–128; Житиеписни творби 1986: 411–415, 638–639, Каталог 1999: 44–45; Кожухаров 2004: 310–322; Българската литература 1987: 112–113). Разказът за пренасяне на мощите на св. Петка Търновска във Видин и Белград от Григорий Цамблак е създаден като добавка към Евтимиевото житие на св. Петка, преди похвалната част на творбата. Отразява пренасянето на мощите на светицата от Йоасаф Бдински и княз Константин от Търново във Видин, и в Белград от княгиня Милица и монахиня Ефимия. Най-старият препис е поместен в Панегирика на Мардарий Рилски от 1483 г. (РМ 4/5). Досега са открити над 20 преписи на този разказ (Kałužniacki 1889: 55–60; Яцимирский 1904: 50–55; Ангелов, Генов 1922: 524–529; Иванов 1931: 433–436; Житиеписни творби 1986: 380–382; Петканова 2001: 534–536; Попович 2006: 271–293; Thomson 1998: 47–49; ИБСЛ 2008: 632–633). Молитва: Св. Петка с прозвището Каликратска се споменава заедно с четиримата западнобългарски отшелници (св. Иван Рилски, св. Йоаким Осоговски, св. Прохор Пшински и св. Гавриил Лесновски) сред призоваваните на помощ светци в една компилативна апокрифна молитва за болен, открита в сръбски требник от ХІV в. (РНБ Q. п. I. 24), преписан от български протограф (Лосева 2006: 286). Служби: В южнославянска книжовна среда биха могли да се определят три редакции на службата за преподобната светица: ранна преводна служба (използвана паралелно с тази за мъченицата) с канон за шести глас и с “дойерусалимска” по тип структура; втора редакция (нар. „видинска”) с нов канон за осми глас и с интерполирани елементи от “йерусалимски” (неосаваитски) тип богослужение и сръбска служба с канон за първи глас, с йерусалимска по тип структура. Най-старият препис на Служба за преподобна Петка е запазен в Драгановия миней от края на ХІІІ – началото на ХІV в. (изд. от Й. Иванов 1931: 424–431). Известна и в още два български преписа от ХІV в. – празничен миней F.п.І.72 от РНБ и в Енинския стихирар (Кожухаров 1987: 236). Най-ранен сръбски препис на службата за преподобна Петка е запазен в празничния миней от Архива на САНУ № 361 (Трифонова 2002). Ранната служба за св. Петка Търновска се пази още в два сръбски празнични минея от края на ХІV в. (в Скопие АМ ІІ–3 и в Хлуд. 164 от ГИМ – вж. Суботин-Голубович 2005: 348–349). Още преписи са отбелязани в ръкописи от края на ХІV в., пазени в Хлудовата сбирка, с №№ 144, 146, 162 и 165 (вж. Каталог 1999: 35–37, 44–45, 46–48). Службата се намира и в сръбски празничен миней в Хилендар № 149 от ХV в. (Суботин-Голубович 2005: 350) и във фрагмент от празничен миней в НБКМ № 117. Макар и ранната служба да се разпространява предимно в състава на празнични минеи, се срещат и преписи в служебни минеи от разглеждания период – в българските: Плевля № 52, Печ № 54 и НБКМ № 116 и в сръбския НБКМ № 527 (Станкова 2006). Специфика на прославата на св. Петка (Параскева Епиватска) е смесването на службите за светицата като преподобна с тези за мъченица Параскева Римлянка. Много често в ръкописите под датата 14 октомври се изписва службата за мъченица Петка – напр. в Скопския миней (НБКМ 522) от ХІІІ в. и в Дечанския № 34 от края на ХІV в. Поместена е и в три сръбски минея – в два празнични от ХV в. (НБКМ 121 и 122) и в един служебен за месеците септември–декември (НБКМ 900). Тези ръкописи пазят най-ранното състояние на химнографската прослава за св. Петка в южнославянска среда, когато все още не са били популярни текстовете за преподобната светица и са използвани тези за мъченицата. Службата за мъченица Петка е изписана на мястото си за 26 юли в сръбския празничен миней НБКМ 118 (от края на ХІV в.), подобно на минея Хлуд. 162 от втората половина на ХІV в., където е поместен Летописният разказ за пренасяне на мощите на св. Петка в Търново. Нов вариант на Службата за преподобна Петка с канон за осми глас се открива в група ръкописи, най-старият от които е от края на ХІV в. (сръбски миней за месеците септември–декември Църколез № 6, вж. Минева 2005 и Станкова 2008). Този канон е посочен още от Ст. Кожухаров (1974: 296–298) в преписи в два псалтира РАН 215 от ХV в. (вж. Томова 2003) и РАН 103 от ХVІ в., и в празничен миней ЦИАИ 186 от ХV в. Ранен български препис на службата с канона за осми глас е запазен и в Синайския празничен миней № 25 (писан на о. Крит, според приписката на кописта Дионисий) от ХІV в., със служби от т.нар. „търновски химнографски цикъл” (за св. Иван Рилски, св. Петка и св. Михаил Войн) и други оригинални старобългарски произведения. Неотдавна Е. Минева (под печат) изнесе данни за още два преписа на служба с този канон – българският препис е от края на ХІV и началото на ХV в. (Vat. Slav. 26), а гръцкият е в празничен миней от средата на ХVІ в. от сбирката на Центъра „Ив. Дуйчев“ (Dujčev gr. 15). Този канон вероятно не е оригинална българска творба. Още три преписа на този канон за преподобна Петка се намират в празнични минеи от ХV в. – в сръбския НБКМ 903, и в българско-сръбски конволюти НБКМ 163 и 539, където службата е поместена в сръбската част; един препис е поместен в сръбски празничен миней от втората четвърт на ХV в. НБС 221 (вж. Станкова 2006; Станкова 2008). Посоченият канон е известен като втори канон от редакцията на службата, поместена в руските печатни минеи. През ХІV в. се появява нов канон за осми глас, нов седален и цикъл стихири в параклис за преподобната Параскева (запазен в НБКМ 996 от ХVІ в., молебник с молдавски произход), писан от инок Макарий с акростих (Кожухаров 2004: 146–171). Сръбската редакция на службата за св. Петка е полиелейна празнична химнографска композиция. Представена е в сръбски преписи не по-ранни от ХV в. (в празнични минеи – НБКМ 140 и 523, Хил. 150 и Дечани 148; в служебни минеи – НБКМ 130 (за септември–октомври) и в НБКМ 906 (за октомври). Най-ранният препис на тази редакция е от началото на ХV в. (Хил. 461, вж. Суботин-Голубович 2005: 350 и Минева 2005: 82–106). Службата е издадена в празничния миней на Б. Вукович (Венеция, 1538). Тази редакция на службата за св. Петка показва някои сходства в структурно и текстологично отношение с издадената от Кожухаров служба (1971=2004: 124–136) и наречена от него “търновска”. Каноните в службата (за осми и първи глас) от рилския препис № 17 (РМ 2/8) и хвалитните стихири (за осми глас) са нови по отношение на предходната литургична практика за прослава на св. Петка при южните славяни за периода от ХІІІ–ХV в. Тези редакции на службата в различни варианти и с добавени химнографски компоненти са популярни в южнославянска среда до ХVІІ в. (вж. Радославова 2008). Г. Петков (1981) публикува стихири за малка вечерня, които са характерни за редакциите на службата след ХVІ в. Ст. Кожухаров публикува и припела за пети глас за светицата, известни в единствен препис (Кожухаров 2004: 137–139). Св. Куюмджиева оповестява нотирани песнопения за св. Петка Търновска в ръкописи от ХVІ–ХVІІІ в. (Куюмджиева 2003). В съвременното славянско богослужение в службата за преподобната Петка се изпълняват два канона за осми глас – първият е от втората редакция на службата (нар. „видинска”) (http://www.orthlib.info/Menaia/Rjadovaja-Minea/02-October/oct14.pdf). Запазените византийски химнографски произведения за преподобната св. Петка Епиватска са много малко на брой. Доскоро единствените известни бяха тропарите на Марк Евгеник, от първата половина на XV в. (Минева 1996). Към тях може да бъде добавена и службата в гръцкия ръкопис Cod. Dujčev gr. 15, която е специално посветена на преподобната св. Петка Епиватска и съдържа тропар и стихири за мъченицата. В празничната служба за св. Параскева Римлянка (в ръкопис Cod. Dujčev gr. 186) в девета песен на канона се споменава Каликратия, мястото на успението на преподобната, коeто няма нищо общо с житието на древнохристиянската мъченица Петка (Минева, под печат). В гръцки ръкопис в Атинската национална библиотека (№ 2943) от 1798 г. е поместена служба за светицата с два канона от Мелетий Сиргос (роден в края на ХVІ в. на о. Крит), след шестата песен на канона е изписано само двустишие с отпратка, че житието е поместено след службите (Станчев 1980). Култът на св. Петка Търновска е добре развит във фолклора на южните славяни. В българското народно творчество е отразено смесваните на култовете на т. нар. «три Петки». Съвпадението на имената на светиците способства за подобно сливане и интерпретация на техните култове (Свещникова, Цивьян 1973: 197–241, Рогов 1982: 160, Попов 1991: 126–146). Църковният празник на 14 октомври сред сърбите се нарича «Петковица», «Петковача», «Пейчинден». В Сърбия се срещат и имената «Петка Търновача», «Търнова Петка» и «Млада Петка» (Миркович 1961: 69–73). Има сръбски легенди за лековитата вода на св. Петка в манастира «Успение» (Попович 2006: 291). Народните вярвания за св. Петка са свързани с култа към жената и със славянската богиня-майка Мокош (Иванов, Топоров 1983: 175–197). Изследванията на народния култ към светицата на Балканите са систематизирани в редица публикации (виж подробно Детелич 2001: 123–135). Св. Петка се почита на различни места на Балканския полуостров и култът е жив; срв. например за почитането й днес в Трънско: Милена Катошева. "Предание за Света Петка и вкаменената пита". Иконография: Средновековното изобразително изкуство на южните и източните славяни е запазило иконни и стенописни изображения на св. Петка Търновска в България, на Балканите, в Русия и другаде. Важни аспекти на съотношението между изображенията в най-ранните илюстрирани цикли на светицата, запазени в Румъния, и нейните житийни текстове проучва Е. Бакалова – фресков цикъл от 11 сцени в църквата на с. Арбуре от 1541, чийто извор е Евтимиевата творба (Бакалова 1990: 56–61). Авторката изучава и развитието на изобразителния цикъл за св. Петка Търновска в по-късните векове (XVII–XVIII) в монументалната живопис, иконописта и графиката в Румъния (църквата „Света Параскева“ в гр. Роман), в Сърбия (икона на светицата от Печ, гравюра от манастира „Фенек“ в Срем) (Бакалова 1990: 60–61, Бакалова 1996: 57–83). Известни са изображения на св. Петка Търновска в Рилския манастир (стенопис, зограф Димитър Христов, 1845 г., параклис "Св. Архангели"), в ръкописи от XVIII в. (сборник на поп Пунчо от 1796 г., НБКМ 693), в Сърбия (Михаилович 1975: 74, 286–291), Русия и Украйна (от XVI и XVII в., запазени в Лвовския музей на изкуството, Националния музей във Варшава, Историческия музей в Санок, Полша, в Третяковската галерия в Москва) (Филатов 1971: 185, Рогов 1982: 166–181). Проучени са храмовете и църквите, посветени на св. Петка (Чешмеджиев 2004: 499–512). Агиологическият комплекс от литературни, фолклорни и изобразителни произведения за прочутата балканска светица Петка Търновска заема своето забележително място в историята на славянската и европейската средновековна култура.
Библиография: БИБЛИОГРАФИЯ: Ангелов, Генов 1922: Ангелов, Б., М. Генов. Стара българска литература (IX–XVIII в. ) в примери, преводи и библиография. С., 1922. Ангелов 1957: Ангелов, Б. Ст. Старобългарски текстове. Из славянските ръкописи на БАН. – Известия на Архивния институт при БАН, Кн. 1, С., 1957. Бакалова1990: Бакалова, Е. Аспекти на съотношението «словесен текст – изображение» в Българското средновековие. Автореферат на дисертация за присъждане на научната степен «доктор на изкуствознанието». С., 1990. Бакалова 1996: Бакалова, Е. Житието на св. Петка Търновска в Късносредновековното изкуство на Балканите. – Родина, кн. 2, 1996, 57–83. Билярски 2004: Билярски, И. Покровители на царството. Св. цар Петър и св. Параскева-Петка. С., 2004. Българската литература 1987: Българската литература и книжнина през ХІІІ в. С., 1987. Вукович 1538: Вуковић, Б. Празничен минеј. У Мљецима, 1538. Демина 1980: Демина, Е. Житие Петки Евфимия Тырновского в новоболгарской письменности."– В: Търновска книжовна школа 2. С., 1980, 183–193. Демина 1994: Демина, Е. Новоболгарская версия “Жития Петки Тырновской” Патриарха Евфимия в трудах российских филологов XIX в. Детелић 2001: Детелић, М. Света Петка у сивоj зони усмене књижевности. – В: Култ светих на Балкану. Лицеум 5, 2001, 123–135. Дограмаджиева 2010: Дограмаджиева, Е. Месецословните четива в славянските ръкописни евангелия (Х–ХVІІ в.). (= Кирило-Методиевски студии, Кн. 19), С., 2010. Драгова 1985: Драгова, Н. Жанрова трансформация на Евтимиевото житие на св. Петка Търновска през XVI–XVIII в. – В: Търновска книжовна школа, 4. Културно развитие на българската държава в края на XIII–XIV в. С. 1985. 81–101. Житиеписни творби 1986: Стара българска литература. 4. Житиеписни творби. [Съст., преводи, редакции, научен коментар Кл. Иванова]. С., 1986, 574–576. Зема, Зинченко, Фрис, 2010: Зема В., С. Зинченко, В. Фрис. Metropolis Kijoviensis. Каталог i тексти петербурзьких зiбрань. Киïв, 2010. Златарски 1940: Златарски, В. История на българската държава през средните векове. Т. 3. С., 1940, 345–346. Иванов 1931: Иванов, Й. Български старини из Македония. С., 1931. (= фототипно издание 1970). Иванов, Топоров 1983: Иванов, В. В., В. Н. Топоров. К реконструкции Мокоши как женского персонажа в славянской версии основного мифа. – В: Балто-славянские исследования. М., 1983, 175–197. Иванова 1973: Иванова, Kл. Неизвестни служби на Иван Рилски и Михаил Войн. – Известия на ИБE, 22, 1973, 213–224. Иванова 1980: Иванова, Кл. Житието на Петка Търновска от Патриарх Евтимий (източници и текстологични бележки). – Старобългарска литература, 8, 1980, 13–36. Иванова 1981: Иванова, Kл. Византийските източници на Похвалата за Константин и Елена от Евтимий Търновски. – Старобългарска литература, 10, 1981, 3–15. Иванова 1986: Стара българска литература. Т. 4. Житиеписни творби. Съст., прев., ред. и научен коментар Кл. Иванова. С., 1986. ИБСЛ 2008: История на българската средновековна литература. Съст. А. Милтенова. С., 2008. Каталог 1999: Николова, С., М. Йовчева, Т. Попова, Л. Тасева. Българското Средновековно културно наследство в сбирката на Алексей Хлудов в Държавния исторически музей в Москва. Каталог. Под общата редакция и с въведение от Св. Николова. С., 1999. Кенанов 1997: Кенанов, Д. Евтимий Търновски и агиографският цикъл за Петка Епиватска. – В: Аспирантски сборник. Кн. 4, св. 1. Велико Търново, 1997, 3–16. Киселков 1930: Киселков, В. Житие на света Петка. – Българска историческа библиотека, 1, 1930, 190–217. Кодов 1960: Кодов, Хр. Старите жития на св. Петка Епиватска. Кратки книгописни бележки. – Духовна култура, 1960, 1, 21–23. Кожухаров 1971: Кожухаров, Ст. Неизвестно произведение на старобългарската поезия. – Старобългарска литература, 1, 1971, 289–322. Кожухаров 1974: Кожухаров, Ст. Неизвестен летописен разказ от времето на цар Иван Асен ІІ. – Литературна мисъл, 2, 1974, 123–135. Кожухаров 1976: Кожухаров, Ст. Среднобългарски текст на Търновската служба за Петка Епиватска. – Известия на НБКМ, 14, 1976, 333–347. Кожухаров 1977: Кожухаров, Ст. Старобългарски проложни стихове. – Литературна история, 1, 1977, 44–56. Кожухаров 2004: Кожухаров, Ст. Проблеми на старобългарската поезия. С., 2004. Куюмджиева 2003: Куюмджиева, Св. Нотирани песнопения за света Петка Търновска. – В: Пѣти достоитъ. Сборник в памет на Стефан Кожухаров. С., 2003, 591–600. Лосева 2006: Лосева, О. Молитва над болящим в составе Требника РНБ Q.п.I.24 XIV в. – В: ΚΑΝΙΣΚΙΟΝ. Юбилейный сборник в честь 60-летия профессора Игоря Сергеевича Чичурова. Москва, 2006, 280–302. Минева 1996: Минева, Е. Непубликувани византийски стихири за св. Петка Търновска от ХV в. – Palaeobulgarica, ХХ/3, 1996, 85–95. Минева 2005: Минева, Е. Пет химнографски творби за св. Петка Търновска. С., 2005. Минева 2013: Минева, Е. Службите за св. Петка в гръцките кодекси от колекцията на ЦСВП „Проф. Ив. Дуйчев”. - В: Международна научна конференция „Културният диалог между Изтока и Запада (= Годишник на СУ ЦСВП, Т. 98 (17), С., 2013, 299-307. Мирковић 1961: Мирковић, Л. Хеортологија, Београд 1961, 69–73. Мирчева 2001: Мирчева, Е. Проблеми на изучаването на старобългарските преводачески школи върху материал от Германовия сборник от 1359 г. – В: Традиция, приемственост, новаторство. Сборник в памет на Петър Динеков. С., 2001, 512–527. Мирчева 2005: Мирчева, Е. Предевтимиевото житие на св. Параскева (Петка) Търновска. – В: Нѣстъ оученикъ надъ оучителемь своимь. Сборник в чест на проф. дфн Иван Добрев, член-кореспондент на БАН и учител. С., 2005, 323–333. Мирчева 2006: Мирчева, Е. Германов сборник от 1358/1359 г. Изследавне и издание на текста. С., 2006. Мошин 1959: Mošin, V. Slavenska redakcija prologa Konstantina Mokisijskog u svijetlosti vizantijsko-slavenskih odnosa ХII–ХIII vijeka. – Zbornik historijskog instituta, 2, 1959, 17–68. Нихоритис 2005: Нихоритис, К. Неизвестно стишно житие на св. Петка Епиватска-Търновска. – Във: Филологически изследвания в чест на Климентина Иванова, Старобългарска литература, 33–34, 2005,221–224. Павлова 1990: Павлова, Р. О методима описа књига Пролог (на материjалу Пролога из Вукове збирке и других збирка). – Научни састанак слависта у Вукове дане, 20/2, 1990, 427–432. Павлова 2008: Павлова, Р. Восточно-славянские святые в южно-славянской письменности ХІІІ–ХІV вв./ Pavlova, R. Ostslavische Heilige in südslavischen Kanontexten der Slavia Orthodoxa im 13–14 Jahrhundert. Herausgegeben von Svetlana Mengel. Halle (Saale), 2008. Павлова, Желязкова 1999: Павлова, Р., В. Желязкова. Станиславов (Лесновски) пролог от 1330 година. Велико Търново, 1999. Петканова 1965: Петканова, Д. Дамаскините в българската литература. С., 1965. Петков 1981: Петков, Г. Неизвестен текст на Малка вечерня от Службата за Петка Търновска. – Литературна история, 7, 1981, 37–41. Петков 2000: Петков, Г. Стишният пролог в старата българска, сръбска и руска литература (ХІV–ХV век). Археография, текстология и издание на проложни стихове. Пловдив, 2000. Петков, Спасова 2009: Петков, Г., М. Спасова. Търновската редакция на Стишния пролог (текстове, лексикален индекс). Т. 2, месец октомври. Пловдив, 2009. Попов 1991: Попов, Р. Светци-близнаци в българския народен календар. С., 1991, 126–146. Попович 2005: Поповић, Д. Реликвије свете Петке. Gloria Bulgariae – Gloria Serviae. – В: България и Сърбия в контекста на византийската цивилизация. Сборник статии от българо-сръбски симпозиум. С., 2005, 165–191. Поповић 2006: Поповиħ, Д. Под окриљем светости. Култ светих владара и реликвија у средњовековној Србији. Београд, 2006. Радославова 2008: Радославова, Д. Службата за преподобна Петка в българските ръкописи от ХVІІ в. – В: Християнска агиология и народни вярвания. Сборник в чест на ст.н.с. Елена Коцева. С., 2008, 123–133. Рогов 1982: Рогов, А. И. Петка Тырновская в восточнославянской письменности и искусстве. – В: Русско-балканские культурные связи в эпоху средневековья. С., 1982, 160–181. Руварац 1873: Руварац, Ил. О раду Милоша С. Милоjeвиħа у Гласнику. – В: Летопис Матице српске. 115. Нови Сад, 1873, 172–178. Свенцицкий 1904: Свенцицкий, И. Церковно- и русско-славянские рукописи Публичной библиотеки Народного дома во Львове. – Известия ОРЯС, 9. СПб., 1904, 367, 378. Свещникова, Цивьян 1973: Свещникова, Т. Н., Т. В. Цивьян. К исследованию семантики балканских фольклорных текстов. Румынские тексты о персонифицированных днях недели. – В: Структурно-типологические исследования в области грамматики славянских языков. М., 1973, 197–241. Сергий, архим. 1901, 2: Сергий, архим. Полный месяцеслов Востока. II изд., Владимир 1901. Том ІІ. Святой Восток. Часть первая. (= репринт М., 1997). Станкова 2006: Станкова, Р. Служби за света Петка в български и сръбски ръкописи от ХІІІ до ХV век. – Археографски прилози, кн. 28, 2006, 105–122; Станкова 2007: Станкова, Р. Сръбската книжнина през ХІІІ в. (контекст и текст). С., 2007. Станкова 2008: Станкова, Р. Видинска служба за св. Петка Търновска. – В: Християнска агиология и народни вярвания. Сборник в чест на ст.н.с. Елена Коцева. С., 2008, 105–122. Станкова 2010: Станкова, Р. Сколько Дечанских евангелий в собрании Гильфердинга? – Scripta& e-Scripta, 8–9, 2010, 427–434. Станкова 2010–2011: Станкова, Р. Проложните жития за св. Параскева Епиватска (Петка Търновска) в южнославянски преписи от ХІV–ХV в. – Старобългарска литература, 43–44, 2010–2011, 167–182. Станкова 2012: Станкова, Р. Култ и химнография: служби за местни южнославянски и балкански светци в ръкописи от ХІІІ–ХV в. (АИ “Проф. Марин Дринов”) С., 2012, 121–137. Станчев 1980: Станчев, Кр. Едно малко познато гръцко житие на Параскева Епиватска (Петка Търновска) – В: Българско Средновековие. Българо-съветски сборник в чест на 70- годишнината на проф. Иван Дуйчев. С., 1980, 270–286. Стефанович 1989: Стефановић, Д. Прилог проучавању месецослова ХIII и ХIV в. – Jужнословенски филолог, 45, 1989, 137–160. Суботин-Голубович 2005: Суботин-Голубовић, Т. Утицај преноса моштију свете Петке у деспотовину на развој њеног култа у српској средини. – В: България и Сърбия в контекста на византийската цивилизация. Сборник статии от българо-сръбски симпозиум. С., 2005, 343–354. Томова 1984: Томова, Е. Към историята на агиографския цикъл за Иван Рилски (текстологически наблюдения по преписите в Хилендарската ръкописна сбирка). – Литературна история, 12, 1984, 32–44. Томова 1985: Томова, Е. Нови проложни стихове за Иван Рилски, Иларион Мъгленски и Петка Търновска в руската ръкописна традиция. – Старобългарска литература, 1985, 18, 172–177. Томова 1991: Томова, Е. Кирилски ръкописи с български сюжети в полски книгохранилища. – Старобългарска литература, 1991, 25–26, 218–225. Томова 2003: Томова, Е. Параклис за св. Петка Търновска в кирилски ръкопис РАН–215 (Букурещ, Румъния). – В: Пловдивски университет “Паисий Хилендарски”. Научни трудове. Т. 41. Кн. 1. Филология, Пловдив, 2003, 37–45. Томова 2005: Томова, Е. Из литературната история на култа към южнославянските светци през XVI и XVII век (“Слави” за светците в кирилски ръкописи в Словения и Румъния). – В: България и Сърбия в контекста на византийската цивилизация. Сборник статии от българо-сръбски симпозиум 14–16 септември 2003, София. С., 2005, 355– 363. Трифонова 2002: Трифонова, Р. Сръбски препис на най-ранната служба за св. Петка Търновска. – В: Търновска книжовна школа. Т. 7. Велико Търново, 2002, 181–198. Турилов 2009: Турилов, А. А. Kультурные связи Московской Руси и Сербии в XIV – началe XVII в. – Москва – Сербия, Белград – Россия. Сборник документов и материалов. Том 1: Общественно-политические связи XVI–XVIII вв. Сост. С. Долгова, Е. Иванова, А. Турилов, Т. Субботин-Голубовић. Белград – Москва, 2009, 78–141. Турилов 2010: Турилов, А. А. Источниковедение истории и культуры южных славян и Древней Руси. Межславянские культурные связи эпохи Средневековья. Москва, 2010. Филарет Черниговский 1894: Филарет Черниговский. Святые южных славян: Опыт описания жизни их. 4-е издание. Чернигов, 1894, 239. Филатов 1971: Филатов, В. В. Рязанская икона «Параскева-Пятница». – СА, 1971, 1, 185. Чешмеджиев 2004: Чешмеджиев, Д. Църквата с мощите на св. Петка в Търново. – В: Търновскакнижовна школа, 8. Велико Търново, 2004, 499–512. Чешмеджиев 2007: Чешмеджиев, Д. Бележки за култа на св. Параскева-Петка у българите и сърбите през ХІІІ–ХІV в. – В: Манастир Бањска и доба краља Милутина. Уредник Др. Бојовић. Ниш–Косовска Митровица–Манастир Бањска, 2007, 287–292. Чистякова 2009: Чистякова, М. Проложное житие святой Параскевы Эпиватской по списку НБКМ № 167. – Palaeobulgarica, ХХХІІІ, 2009, 39–50. Чуба, 2011: Чуба, Г. Украïнськi рукописнï учительнi Євангелiя. Киïв – Львïв, 2011. Яцимирский 1904: Яцимирский, А. Григорий Цамблак. Очерк его жизни, административной и книжной деятельности. СПб., 1904. Halkin 1957: Halkin, Fr. Bibliotheca hagiografica graeca. 1–3. Bruxelles, 1957. Kałužniacki 1889: Kalužnjacki, E. Zur älteren Paraskevaliteratur der Griechen, Slaven und Rumänen. Wien, 1889. Kałužniacki 1901: Kałužniacki, Е. Werke des Patriarchen von Bulgarien Euthymius (1375–1393). Wien, 1901. Kuczyńska 2003: Kuczyńska, M. Służba ku czci św. Paraskiewy-Petki Tyrnowsiej. – In: Kuczyńska, M. Południowisłowiańska poezja liturgiczna w zbiorach bibiliotek polskich. Szczecin, 2003, 126–187. Naumow, Kaszlej 2004: Naumow, A., А. Kaszlej. Rękopisy cerkiewnosłowiańskie w Polsce. Katalog, Kraków: Scriptum, 2004. Novaković 1877: Novaković, S. Život sv. Petke od patrijarha bulgarskoga Jeftimija. – Starine. T. 9. Zagreb, 1877: 48–59. Jufu 1960: Jufu, J. Sbornicul lui German (1359). – In: Ortodoxia, revista Patriarhiei Romine. Bucureşti. 12, 1960, 2, 253–279. Thomson 1998: Thomson, F. Gregory Tsamblak: The Man and the Myths. – Slavica Gandensia, 25, 1998, 47–49.