Encyclopaedia Slavica Sanctorum
Наименование: Св. Димитър Солунски
Тип памет: Светец
Каноничен тип: Великомъченик
Век: III в.
Място: Солун
Автор: Радослава Станкова, Росен Малчев, Константин Рангочев
Описание: Св. Димитър Солунски, великомъченик, мироточец и чудотворец, патрон, пазител и застъпник на град Солун, края на ІІІ – самото начало на ІV в. (загинал през 305/6 г.). Пострадал заради християнството (прободен с копие) по времето на императорите Диоклециан и Максимиан. Датата за честването му 26 октомври е денят на мъченическата му смърт. През V в. префектът на Илирик Леонтий, в знак на благодарност за получено изцеление, построил две базилики в чест на великомъченика – в Солун и в Сирмиум (дн. Сремска Митровица). Най-вероятно тялото на светеца първоначално е било положено в Сирмиум, а в Солун е била положена като реликва дрехата му, напоена с кръв. След като Солун се налага като основно средище на култа, Сирмиум добива по-нисък ранг (Миркович 1961: 74). Култът към св. Димитър е широко разпространен при православните християни (вж. Тъпкова-Заимова 1978; Тъпкова-Заимова 1979 и др.). Той е един от най-почитаните светци в православната Църква – небесен патрон на Солун (вторият по важност град във Византийската империя след Константинопол). Отначало култът е носел местен характер, но по-късно получава по-широко разпространение и се свързва и с други градове, тъй като мощите на чудотвореца са носели слава на града, в който се намирали, печелели поклонници и подобрявали благосъстоянието на местното население. През Х в. във византийската литература се появяват творби за св. Димитър, съставени в Константинопол от самия император Лъв VІ Мъдри и така се получава централизиране на култа. През ХІ–ХІІ в. почитта към светеца се разпространява широко във византийската книжнина, а по времето на Комнините той надскача провинциалната среда и добива мащабите на императорски култ (вж. Тъпкова-Заимова 1979: 10). През ХІІІ–ХІV в. по времето на Палеолозите култът към св. Димитър добива най-голям разцвет, а съответните гръцки произведения (жития, мъчения и чудеса, похвални слова и др.) навлизат в кирилската балканска книжнина в нова редактирана версия, свързана с атонските и търновски преработки на византийските текстове. Местният култ се превръща в общоцърковен и придобива ойкуменистичен характер (Тъпкова-Заимова 1979: 13). Култът към светеца в славянска среда първоначално се свързва с родените в Солун първосветци Кирил и Методий, а по-късно, по време на Второто българско царство през ХІІІ в., той прераства в специфичен култ към градозащитник и при българите. При възстановяването на Българската държава в края на ХІІ в. изборът на солунския светец за покровител на столицата Търново е целял да покаже възхода на дълго потъпкваната българска държавна идея и е в синхрон с тенденцията да се се обединят западните и източните български земи при подновяването на държавата. За да подчертаят покровителството на св. Димитър над Царството и неговата престолнина, българските владетели изобразяват великомъченика на монети и печати. Интересен е мотивът, който обуслaвя определянето на Търново за престолен град – според Хрониката на Никита Хониат сред търновските жители се разпространява слух, че солунският светец Димитър е напуснал града си и иконата му е дошла в Търново, за да подкрепи въстаналия народ. Този мотив е показателен за религиозно-провиденциалистичните патриотични нагласи при българите по това време. Те впоследствие довеждат и до идеята за струпване на реликви на множество светци в Търново, за да се укрепи авторитетът на столицата на Второто българско царство. Присвояването на култа в българска среда е проява на народностното съзнание по време на турското робство. Други такива „присвоени” култове са на св. Никола и св. Георги. Култът към св. Димитър придобива широко разпространение в Сърбия и в Русия. След унищожаването на българската държава, поради голямата популярност на произведенията на Търновската книжовна школа, се получава унификация на култа при православните славяни (Тъпкова-Заимова 1979: 15). В превода на Житието за Теодосий Търновски от Филотей се твърди, че Търновската патриаршия не използвала вече за помазване миро от Константинопол, а сами си правели от мощите на “мироточеца” св. Димитър. За мироточието на светеца за пръв път се споменава през Х в., а в канона на Георги Скилица от края на ХІІ в. той вече е прославен като мироточец. Идеята, да се откъсне култът от общовизантийския контекст и светецът да се превърне в покровител на Търновското царство, е ясно изразена в Зографския сборник № 107 от края на ХІV в., създаден в западнобългарските земи (Иванова 1969: 123–124), където за месец октомври са поместени жития за св. Параскева-Петка Търновска, за св. Иван Рилски и Мъчение за св. Димитър (вж. BHBS 2008: 74, 269). През ХVІ–ХVІІ в. култът към св. Димитър става много популярен в християнската балканска общност на Атон и в другите православни манастири. Дамаскините съдържат житие за св. Димитър и някои от по-главните чудеса. Календари Паметта на св. Димитър традиционно се отбелязва под 26 октомври в повечето месецослови на библейските и в литургичните книги. Преписите на константинополските синаксари съдържат кратки житиеписни бележки за мъченика или проложно житие с указание, че неговата памет се почита в мартирума му в квартала Девтерон: τῷ ὄντι ἐν τῷ Δευτέρῳ (Дмитриевский 1: 16–17; Delehaye 1902: col.163–166, 597–600; Mateos 1962: 78). Светецът се отбелязва редовно и в календарите на средновековните южнославянски староизводни и новоизводни евангелия и апостоли (вж. при календарните бележки, също Мусакова 2006; Дограмаджиева 2010: 91; Христова-Шомова 2012). На 26 октомври неговата памет е отбелязана и в църковните устави както от студийската (Дмитриевский 1: 300–301; Arranz 1969: 44–45; Пентковский 2001: 291), така и от йерусалимската редакция, срв. един от най-ранните преписи Sinait. gr. 1096 от XII в. (Дмитриевский 3: 32), а също и българските кодекси ЦИАИ 44 и № 13 от Библиотеката на Йерусалимската гръцка патриаршия (ХІV в.) и сръбския Никодимов типик (Никодимов типик 2004–2007) от XIV в. В българската книжнина преводните и оригинални текстове за негова прослава са част от най-ранните кирилски сборници с устойчив състав и календарна подредба (панегирици и минеи), съставени по времето на Първата българска държава. Агиографски наративи Пространни жития Първото житие за св. Димитър Солунски е анонимно от VІ в., а през VІІ в. солунският архиепископ Йоан е написал Житие, похвално слово и чудеса (вж. Krumbacher 1897: 192, бел. 7). Тези текстове са допълвани впоследствие от анонимни автори. Преводи на анонимни жития и мъчения за светеца са посочени от Кл. Иванова (BHBS 2008: 267-268). Анонимно „дометафрастово” мъчение (BHG 497) е запазено в препис в Макариевите чети-минеи и в множество южнославянски преписи в различни редакции (BHBS 2008: 268-269). Първоначалният му превод е направен вероятно през ІХ – началото на Х в. Познат е по десет преписа, осем от които от ХІV в. (изд. от Мирчева 2006: 365-386 според преписа в Германовия сборник от 1359 г.; още преписи – в Милешевския панегирик, в чети-минеи от НБКМ № 1039, Дечани № 94, Цетине № 20, в сборник с жития и слова от минейния и триодния панегирик днес в РНБ, ф. 178, № 10272, в Грачаничкия (Липлянски) чети-миней от ХАЗУ ІІІ с 24 и др.), в сръбски препис от началото на ХV в. (днес в УБ, Белград, Ћоровић 30) и в чети-миней от ХVІІ в. от НБС № 59 (вж. Иванова 2006: 375-377). След ХІV в. се налага нов български превод на това житие, запазен в ръкописи от Атон, свързани с Търновската книжовна школа (напр. Зографския сборник № 107 от ХІV в., панегирика на дяк Андрей от 1425 г., Владиславовия рилски панегирик от 1479 г., Мардариевия панегирик от 1483 г. и мн. др. – Иванова 2006: 378-399). Съществува и изолирана молдовска редакция на текста, наречена мъчение, запазена в два преписа (Драгомирна № 700 и минеен панегирик от РАН № 678 – Иванова 2006: 380). Метафрастовото житие (мъчение) за светеца (BHG 498, BHBS 2008: 268) е известно в три славянски преписа – в два ръкописа от ХV в., съставени от Владислав Граматик: т.нар. Рилски панегирик от 1479 г. (РМ 4/8) и сборник с произведения за св. Димитър Солунски (днес запазен в ръкопис от сбирката на РНБ, ф. 166, Вяз. Q. 279), третият препис е от ХVІІ в., чети-миней за октомври, писан от монаха Аверкий, с цикъл от произведения за св. Димитър (Хилендар № 440), вж. още Иванова 2006: 374-375. Известен е и още един късен препис от 1670 г. в светогорски календарен сборник с избрани служби, слова и жития (Хил. № 250). Според Кл. Иванова (2006: 375) най-вероятно преводът на житието е дело на Владислав Граматик и няма връзка с Атонската преводаческа школа. Известен е и разказ за чудесата на св. Димитър от Йоан Ставракий (BHG 532, BHBS 2008: 273), свързан с посочените два сборника на Владислав Граматик (Иванова 2006: 381-382). От края на ХІV в. е запазено и апокрифно славянско житие за светеца, според което той е бил ученик на апостолите Петър и Павел, баща му е бил българин, а майка му – гъркиня. Този текст е открит във втората част на сръбски празничен миней от края на ХІV в. (ГИМ, Хлуд. № 162), където са поместени проложни четива за по-големите църковни празници (Кожухаров 2004: 311). Той е показателен за демократизирането на култа, който се превръща в един от най-популярните сред православните славяни. Това всъщност е Слово за благовещението на св. Димитър и за раждането му (BHG 496, BHBS 2008: 267-268), анонимно неканонично мъчение без точно идентифициран гръцки оригинал (Delehaye 1909: 259-263). Познато е и в друг по-късен южнославянски препис в панегирик от сръбския манастир Дечани № 97, в частта от ХV в. (Иванова 2006: 374 и BHBS 2008: 66). Като отделна статия в календарните сборници се разпространяват и чудеса на св. Димитър Солунски (BHG 499-532). Подобен текст със заглавие Чудо със сарацините, без идентифициран гръцки оригинал е зарегистриран в ръкопис от РАН № 327 от ХVІ в. (Иванова 2006: 380, BHBS 2008: 270-271). Други два текста от този жанр са: Чудо с кръвоточивия епарх (второ чудо от книгата с чудеса на св. Димитър от солунския епископ Йоан (BHG 501, BHBS 2008: 272) – познат в единствен славянски препис в минеен панегирик от МСПЦ № 139 от ХVІ в. и Чудо с ангелите (BHG 516, BHBS 2008: 273, поместван в староизводни чети-минеи, съдържащи молдовската редакция на Метафрастовото житие), известен в осем южнославянски преписа, три от ХІV в. – НБКМ № 1039, Цетине № 50 (Милешевски панегирик), Липлянски чети-миней (ХАЗУ ІІІ с 24) и други по-късни от ХVІІ в. (Аверкиевия чети-миней от Хил. № 440 и НБС № 59) показва голяма вариативност в редакциите (Иванова 2006: 380-381). През XVI век Дамаскин Студит пише житие на светеца с 10 чудеса, което включва в известния сборник "Съкровище", печатан първо във Венеция, а по-късно добил широко разпространение и 20 издания. Текстът на Дамасин Студит за св. Димитър се основава на по-старите жития, но езикът е осъвременен, включени са редица елементи от тогавашния говорим гръцки език. Текстът на Дамаскин Студит е преведен най-напред, още в края на XVI век на традиционния по онова време архаичен и консервативен книжовен език за българските средища. По-късно от този превод е направена адаптация на новобългарски език и тази версия получава широко разпространение през XVII-XVIII век (Демина 1968: 125). Преписвана е и с гръцки букви с допълнително онародняване на езика (Димитрова 2008). Известен е обаче и нов превод на Данаскин-Студитовата творба на народен език (югоизточно българско наречение), като преводът е записан с гръцки букви през 1783 г. Тук публикуване транслитерация на този превод: Житие на св. Димитър с чудеса от Дамаскин Студит в ЦИАИ 896. Повече за този превод и ръкопис вж. у Тъпкова-Заимова и Димитрова (2011). Проложни жития: Проложното житие за св. Димитър, запазено в славянски превод в Простия пролог, е сходно, но по-кратко от издаденото по константинополските синаксари от Делайе (Delehaye 1902: col. 163). Гръцкият архетип на текста е запазен в прототипа на славянския Синаксар в ръкопис от Ватикана (Vat. gr. 2046) от ХІІ в. (вж. Славяно-русский пролог 2010: 260). В някои преписи на Простия пролог преди житието е поместен отпустителният тропар за трети глас от службата (Павлова, Желязкова 1999: 66), а в Стишния пролог житийният текст се предхожда от стихове. Житие за св. Димитър се помества в търновската версия на Стишния пролог (Петков, Спасова 2009: 77–78). Текстът на житието в двата типа пролози е почти еднакъв, с малки разлики (срв. Павлова, Желязкова 1999: 66 и Петков, Спасова 2009: 77–78). Слова: Във византийската литература съществуват голям брой ораторски творби, предназначени за прослава солунския светец (BHG 534-547), дело на изтъкнати автори: солунските епископи – Плотин и Йосиф (BHG 534-535), Теофилакт и Никита (ХІ–ХІІ в.); император Лъв VІ Мъдри (Х в.) (BHG 536-538), Евстатий Солунски (края на ХІІ в.)(BHG 539), Константин Акрополит (края на ХІІ в.) (BHG 542), Никола Кавасила (ХІV в.)(BHG 543), Неофит (BHG 547) и др. Похвално слово за светеца и канон пише и константинополският патриарх Филотей (1364–1375 г.). В славянската среда са познати следните творби: Похвално слово (беседа) за св. Димитър от Григорий Палама (BHG 546, BHBS 2008: 271) е запазено в славянски превод в ръкописите, свързани с дейността на Владислав Граматик и хилендарските монаси (Рилски панегирик от 1479 г. (РМ 4/8), Мардариевия панегирик от 1483 г. (РМ 4/5), Хил. 440 и 487) и в най-ранен препис в чети-миней от НБКМ 1039 от ХІV в., писан в Марковия манастир близо до Скопие (Иванова 2006: 383). Похвала за св. Димитър от Йоан епископ Солунски (BHG 547h, BHBS 2008:272) е позната в два южнославянски преписа, възхождащи към ранен протограф – Цетине № 20 от ХІV в. и Аверкиевия панегирик от Хилендар № 440 (Иванова 2006: 383). Заедно с многобройните преводи на гръцките текстове са установени и следните оригинални старобългарски произведения, посветени на великомъченика: Похвала за св. Димитър от Климент Охридски (BHBS 2008: 272, изд. Климент Охридски 1970, 1: 221–237, вж. още Тъпкова-Заимова 2000); известна е предимно в руски преписи и само един сръбски – МСПЦ № 139. Похвално слово за св. Димитър Солунски от св. Климент Охридски Похвала за св. Димитър от Григорий Цамблак (BHBS 2008: 273), също е запазена в руската книжнина и в двата сборника на Владислав Граматик (Рилския панегирик от 1479 г. (РМ 4/8) и в сборника с произведения за св. Димитър Солунски, днес запазен в ръкопис от сбирката на РНБ, ф. 166, Вяз. Q. 279), където е включена в състав, събрал всички творби за светеца (вж. Иванова 2006: 384). Похвала за св. Димитър от Димитър Кантакузин (BHBS 2008: 274, изд. Димитър Кантакузин 1989: 78–90); запазена е в три южнославянски преписа – във Владиславовия сборник с произведения за св. Димитър Солунски (от РНБ, ф. 166, Вяз. Q. 279), в сборник с текстове от минейния панегирик и жития на светци в Николяц № 49 (ХVІ в.) и в Аверкиевия чети-миней Хил. 440 от ХVІІ в. Служби: Във византийската книжнина са създадени и множество песнопения в чест на св. Димитър, слави и стихири от различни автори. Лъв VІ Мъдри е написал славата на вечерните стихири в службата, литийните стихири се приписват на отделни автори – Анатолий, Георги Сикелиот и Герман, а славата на хвалитните стихири е дело на Андрей Йерусалимски (вж. Миркович 1961: 76). Каноните, помествани в службата за светеца са многобройни. Най-разпространеният сред тях е канонът за четвърти глас, приписван на Теофан Начертани (ІХ в.). Освен тази творба архимандрит Сергий (1901, 2: 331) посочва още няколко канона, дело на Георги Скилица (ХІІ в.), на Исидор Монах (Мелод) и на други анонимни автори. Справка в AHG, Т. 2 за месец октомври дава данни за два канона, които липсват в печатните гръцки издания – канон за първи глас с име на автора Николай (AHG 1979, 2: 294–304, № XXXII) и канона за четвърти глас с анонимен акростих, с предполагаем автор Теофан (AHG 1979, 2: 305–312, № XXXIII и AHG 1979, 2: 443). В съвременните гръцки издания с инципитариуми са посочени канони от Йосиф Химнописец (ІХ в.) – вероятно част от осмогласен цикъл (срв. Τωμαδάκη 1971: 119-120 и Παπαηλιοπούλου-Φωτοπούλου 1996:: 68–73), а също и други канони, приписвани на Теофан и други автори – Амфилохий (за четвърти глас), Максим Плануди (за пети глас, без акростих) и Григорий (за осми глас, с името на автора в акростих от богородичните тропари) (вж. Παπαηλιοπούλου-Φωτοπούλου 1996: 70–72). Тези текстове не са известни засега в славянски превод. В южнославянската книжнина са известни четири канона: два преводни – на Теофан Начертани и Георги Скилица, и два оригинални - т.нар. Методиев канон и един анонимен канон за осми глас. Всеки от тях илюстрира различни параметри от култа към светеца. В преводния (гръцки) Теофанов канон акцентът е поставен върху мъченическия подвиг чрез топосите светилник, победен и праведен венец (светецът е наречен “венценосен”), посочена е и борбата срещу ересите, а светецът е номиниран като блажен. В т.нар. “Методиев” канон към основната тема за мъченичеството е добавено и чудотворството на светеца, покровителството и милосърдието му. А в канона от Георги Скилица св. Димитър за пръв път е изобразен като мироточив в синхрон с българските книжовни тенденции от началото на ХІІІ в., мощите на светците-градозащитници и покровители на новата българска столица да се възхваляват не само като чудотворни, но и като мироточиви. В южнославянска среда могат да се определят два основни етапа в развитието на службите. Първи етап – ранна служба с Теофановия и с т.нар. “Методиев” канон или само с единия от двата канона – подобен вариант е запазен в множество южнославянски ръкописи датирани от ХІІІ в. (два от типа на празничния миней – САНУ № 361 и Скопския миней; в частта от Братковия миней за месеците септември/ноември и в Зографския миней № 88) и от ХІV в. (в Петербургския миней в РНБ, F.п.І.72, в ГИМ, Хлудовите минеи с №№ 146, 163, 164 и в РГБ, Ундолски № 75); един препис в сръбски служебен миней от началото на ХІV в. (САНУ № 58) и друг от втората половина на ХІV в. (в ОГНБ № 1/101); в празнични минеи от ХV в., където Теофановият канон е кръстосан с канон за големия земетръс в Константинопол (НБКМ №№ 163, 539, 140 и др.) и заедно с руските преписи тази редакция е отбелязана засега в над 20 ръкописа (Мирчева 2003: 69-72). От този период е и канонът за осми глас, запазен в единствен южнославянски препис във фрагмент от сръбски празничен миней от края на ХІІІ и началото на ХІV в. в НБКМ № 516 (където е кръстосан с т.нар. “Методиев” канон). Вторият етап е свързан с литургичната реформа и е отразен в йерусалимска по тип редакция на службата с канон от Георги Скилица, кръстосан с Теофановия канон и с канон за труса – запазена в най-ранни сръбски преписи от края на ХІV в. – в празничен миней Печ № 53 и в два служебни минеи от манастирите Печ (№ 49) и Църколез (№ 6); другите сръбски преписи са от ХV в. (в празнични минеи – в НБКМ №№ 121, 122, 126 и 543, Дечани № 148, Печ № 54 и в служебни минеи – в САНУ № 286, Църколез № 7, НБКМ №№ 527 и 900) и два български преписа от ХV в. – в празничен миней от Печ № 54 и в служебен миней от НБКМ № 116. В този вариант на службата т.нар. “Методиев” канон окончателно се изгубва. В славянската книжовна традиция за прослава на солунския светец първоначално са били актуални два канона за четвърти глас – старобългарският т.нар. “Методиев” канон (вж. Кожухаров 1986 и 1995) и предполагаемият Теофанов канон. Втора редакция на службата от този период съдържа фрагмент от сръбски празничен миней, от края на ХІІІ и началото на ХІV в. (НБКМ № 516), където т.нар. “Методиев” канон е кръстосан с ранен канон за осми глас, за който остава неясно дали е превод от гръцки или е оригинален старобългарски текст. В досегашните изследвания се приема, че старобългарският канон за св. Димитър Солунски е едно от най-ранните оригинални произведения, създадени през Великоморавския период от творческата дейност на славянските първоучители Кирил и Методий (Кожухаров 1995: 217). Творбата е открита и издадена за пръв път по миней в ГИМ, Син. № 160 от XII в. (Горский 1865: 271–296; Горски, Невоструев 1917: 16–26, Сводный каталог 1984: 119–120, № 80). От известните ранни славянски преписи на службата с “Методиевия” канон (руски, български и сръбски) критически са издадени текстовете на най-ранните руски източници от ХІ–ХІІ в. – Новгородския миней (РГАДА ф. 381, Син. тип. № 89, Ягич 1886: 180–190; за ръкописа вж. Сводный каталог 1984: 47–48, № 8) и Илина книга (РГАДА ф. 381, Син. тип. № 131, Верещагин 1998), на българския препис от Скопския празничен миней от ХІІІ в. (НБКМ № 522, Ангелов 1958) и на сръбските преписи – в служебен миней от началото на ХІV в. (САНУ № 58, Попатанасов 1988), в Зографския сръбски служебен миней № 88 от средата на ХІІІ в. и друг сръбски препис от края на ХІІІ – началото на ХІV в., във фрагмент от празничен миней в НБКМ № 516 (Мирчева 2003) и още два сравнително ранни сръбски преписа от началото на ХІІІ в. – в празничен миней от САНУ № 361 и в Братковия миней (НБС № 647), които показват голяма близост до най-ранните руски преписи и вероятно са най-близо до първоначалния състав на най-ранната славянска служба за солунския светец, а сравнението им с другите известни славянски преписи показва някои интерполации и изменения в текста. Службата в сръбския празничен миней от САНУ № 361 е много сходна по състав с българския препис на службата в Скопския празничен миней от НБКМ № 522 (вж. Станкова 2003 и Станкова 2012: 111–112). Освен тях са запазени още два южнославянски ранни фрагмента от началото на ХІІІ в., съдържащи преписи на службата, от по един пергаментен лист в РНБ (F.п.І.77 – с български правопис и F.п.І.78 – със сръбски правопис, вж. Сводный каталог 1984: 232–233, № 208, № 209). В българския фрагмент са запазени три тропара от първа песен, а в сръбския – седма и осма песен от т.нар. “Методиев” канон (вж. Мирчева 2003: 90–92). И до днес канонът привлича вниманието на изследователите, като най-дискутиран остава въпросът за неговото авторство. Според някои изследователи авторите на канона са двамата братя (Горски, Невоструев 1917: 21; Иванов 1937; Генов 1937: 15–16; Čyževsky 1955) или само Кирил (Киселков 1946: 384), според други са Кирило-Методиевите ученици (Соболевски 1900: 153, Туницки 1913: 79). Най-популярно остава мнението, че Методий е авторът на оригиналния старобългарски канон за св. Димитър (Динеков 1950: 45–46; Георгиев 1956: 265; Ангелов 1958; Кожухаров 1986; Нихоритис 1990: 99, Jacobson 1965). Словашкият учен Л. Матейко (2004) е на мнение, че канонът е възможно първоначално да е написан на гръцки език и след това преведен на български, но и предполага вероятно авторство на Климент Охридски. До днес няма данни този Кирило-Методиев ученик да е писал текстове на гръцки език. С. Темчин (2009) чрез обратен превод се опита да покаже гръцкия произход на този канон и да разкрие акростих без име на автора, но и това мнение засега остава само хипотеза, която се нуждае от допълнителни аргументи. В рамките на службата за св. Димитър Солунски, освен т.нар. “Методиев” канон е открит и друг канон за светеца (за четвърти глас), наречен “втори” канон. Според В. Ягич (1886) тази творба е дело на Теофан. Запазен е в Новгородския служебен миней за октомври от 1096 г. (РГАДА, ф. 381, Син. тип. № 89, изд. от Ягич 1886: 180–190), във фрагмента от сръбски празничен миней НБКМ № 516 от края на ХІІІ – началото на ХІV в. и в сръбски миней с проложни четива САНУ № 58 от 1320/30 г. Редакцията на службата за св. Димитър Солунски с Теофановия и т.нар. „Методиев” канон е запазена в преписи от ХІV в. – в ГИМ, Хлуд. № 143 (служебен миней за месеците септември/октомври от втората половина на ХІV в.), Хлуд. № 163 (празничен миней за месеците септември/декември с проложни четива, с канона считан за Методиев, изд. от Мирчева 2002) и Хлуд. № 164 (празничен миней от 1371/95 г., вж. Каталог 1999); РГБ, Ундолски № 75 (празничен миней (с двата канона за четвърти глас, предполагаемият Теофанов и т.нар. “Методиев”, като оригиналният старобългарски канон е изписан на панихида, изд. от Мирчева 2009) и ОГНБ № 1/101 (където отново са изписани двата канона за четвърти глас, но този път за повечерие е поместен Теофановият канон). В сръбски препис от края на ХІV – началото на ХV в. тази редакция на службата е поместена в ръкопис от манастира Дечани № 34 (празничен миней за месеците септември/декември, заедно с Теофановия канон за св. Димитър и канон за великия трус в Константинопол от Йосиф Химнограф за шести глас). По-късни преписи на този вариант на службата с кръстосани два канона има и в още три южнославянски ръкописа от ХV в. – НБКМ № 163 (празничен миней, конволют, сръбски и български), НБКМ № 539 (български празничен миней, съдържащ синаксарно четиво за св. Димитър) и НБКМ № 140 (сръбски празничен миней, датиран на границата между ХV–ХVІ в.) (вж. Станкова 2012: 115-116). Б. Мирчева обръща внимание на канон за осми глас, поместен в руски препис в Острожницките пергаментни листове от ХІ–ХІІ в., чийто издател (Панкевич 1951) е отбелязал, че частите от службата за св. Димитър Солунски не съвпадат с текстовете на двата канона, издадени от В. Ягич. Като сравнява текста в Острожницките листове и в сръбския миней от НБКМ № 516, Мирчева открива множество паралели и стига до извода, че в руския препис се е запазил текстът на преводния гръцки (Теофанов), а не на Методиевия канон за св. Димитър, но подчертава, че остава открит въпросът дали този вторият канон за осми глас е създаден от анонимен старобългарски автор или е преводен (Мирчева 2001). Служба за св. Димитър в Драгановия миней, български ръкопис от ХІІІ в. Редакцията на службата с канона от Георги Скилица е свързана с литургичната реформа и въвеждането на Йерусалимския типик. Тя представя три кръстосани канона за датата 26 октомври – Теофановият и Скилицовият канони за св. Димитър Солунски, както и канон за големия трус (Йосифов). В този вариант на службата т.нар. “Методиев” канон окончателно се изгубва. Преводният канон от Скилица го замества в унифицираната редакция в състава на южнославянските минеи от края на ХІV в., докато в гръцката книжовна традиция този канон не намира разпространение. Службата за св. Димитър Солунски със Скилицовия канон с три кръстосани канона на утринна (за голямото земетресение в Константинопол и два за светеца – Теофановия канон за четвърти глас и Скилицовия за осми глас) е запазена в най-ранен препис в сръбски празничен миней от края на ХІV в. от манастира Печ № 53 и в още един препис от края на ХІV в. от манастира Църколез № 6 (сръбски миней за месеците септември/декември). Скилицовият канон се явява единствен в рамките на службата за св. Димитър в два сръбски преписа – служебен миней с пролози за месеците септември/октомври от третата четвърт на ХІV в. в манастира Печ № 49 и празничен миней от втората четвърт на ХV в. (НБС № 221). В сръбски препис в празничен миней от НБКМ № 121 от ХV в. този канон се явява втори (кръстосан с Теофановия). В друг сръбски препис на службата в служебен миней за октомври от Архива на САНУ № 286 (от 1470/80 г.) каноните също са два и са кръстосани – за великия трус и Скилицовият канон за св. Димитър. Структурата и съставът на службата за 26 октомври с три кръстосани канона, където за св. Димитър Солунски са поместени преводите на двата гръцки текста (Теофановия канон от ІХ в. и канона от Георги Скилица от края на ХІІ в.) са сходни в преписите от ХV в. Най-опростена е структурата на службата в преписа от манастира Църколез № 7, датиран от 1430/40 г. В сръбските празнични минеи от втората четвърт на ХV в. (от манастира Дечани № 148, НБКМ № 122 и № 126, Печ № 54) службата за св. Димитър Солунски е с „йерусалимска” по тип структура с малка и велика вечерня, с паримии и литийни стихири. Още сръбски преписи на същата служба от ХV в., с три кръстосани канона се откриват в ръкописи от НБКМ № 527 (миней за месеците септември/декември), НБКМ № 543 (празничен миней с проложни четива, с добавени и чудеса на св. Димитър Солунски), в НБКМ № 116 (служебен миней за месеците септември/ноември, с проложни четива), НБКМ № 900 (миней за месеците септември/декември, също с проложни четива) и в Патриаршеската библиотека в Белград № 291 (миней за месец октомври) – вж. Станкова 2009-2010 и Станкова 2012: 116–119. В съвременното богослужение в гръцката църква в рамките на службата се изпълняват три канона – канон за големия трус от Йосиф за шести глас, Теофановият канон за св. Димитър и канонът на константинополския патриарх Филотей (и двата за четвърти глас). В славянското богослужение и до днес за прославата на св. Димитър в рамките на службата се използват Теофановият и Скилицовият канони (http://www.orthlib.info/Menaia/Festal_Menaion/02-Oct-26_Demetrius-hessalonika_dimsol.pdf, вж. Plank, Lutzka 2006: 143–149, 185–187). Свети места: В границите на византино-славянската общност на св. Димитър са посветени многобройни църкви и манастири. Неговата базиликата в Солун става основен център за поддържане на култа още от края на V в. до наши дни и е едно от най-посещаваните места за поклонение. През 690 г. църквата е изгоряла и тогава са изгубени мощите на светеца, които са се пазели там в сребърен кивот. Във византийската столица Жанен отбелязва десет храма на мъченика (Janin 1953: 93–99). В българските земи на св. Димитър са посветени мнобройни храмове. Най-известните сред тях са църквата в с. Балши (Албания), където е намерен надписът за покръстването на българите; църквата във Велико Търново (разположена в подножието на крепостта Трапезица, на десния бряг на река Янтра), която има възлово място в българска история; църквата в Паталеница (до Пазарджик), построена през XII в., църквата в Прилеп (кв. Варош), построена през X – началото на XI в. или по времето на имп. Мануил І Комнин (1143–1180 г.), църквата в Несебър; Руенският манастир „Св. Димитър“ до с. Бобошево край Кюстендил (създаден през ІХ–Х в.), Марковият манастир близо до Скопие (с цикъл от фрески от житийния цикъл за светеца) и др. (Николова 2002). Св. Димитър е патрон на една от църквите в Печката патриаршия и на римо-католическата църква в Сремска Митровица (Миркович 1961: 76).
Фолклорни текстове: Димитровден и "Димитров брат" - с.Югово, общ. ЛъкиКасъм/Димитровден - с. Горичане, общ. ШаблаСуров курбан на Димитровден - с. Клисура, общ. СамоковРазпус ден/Димитровден - с. Мали извор, общ. ТервелГадаене на Димитровден/Касъм и следващите пет дни за времето през първите шест месеца на следващата година - с. Джурково, общ. ЛъкиГадаене за времето през зимата на Димитровден - с. Борово, общ. ЛъкиГадаене за времето през зимата на Димитровден - с. Тополово, общ. АсеновградНа параклиса "Св. Димитър" може да се ломи и в "лошите часове" - с.Югово, общ. ЛъкиВ селото се меси за две задушници: есенна (между Димитровден и Петковден) и пролетна (постна) - с. Праужда, общ. БелоградчикПървата оран на есенниците е от Касъм/Димитровден - с. Горичане, общ. ШаблаСеитбата е от Касъм/Димитровден - с. Горичане, общ. ШаблаКраят на работната година е по Димитровден - с. Юпер, общ. КубратНаемане на ратаите по Димитровден и Гергьовден - с. Юпер, общ. КубратОброците на с. Мартиново (сред които и на Димитровден) - с. Мартиново, общ Чипровци"Орешко зелен та кръвен" (песен) - с. Борово, общ. Лъки"Ден доди, Радо мари, ден доди, ден доди, Радо мари, Димитровден" (песен) - гр. Опака, обл. Търговище"Стоян мама си думаше: - Хайде ма, мамо, ожени" (песен) - гр. Опака, обл. ТърговищеЛазарска песен - гр. Опака, обл. Търговище
Библиография: БИБЛИОГРАФИЯ Ангелов 1958: Ангелов, Б. Ст. Из старата българска, руска и сръбска литература. Т. 1, С., 1958, 3-35. Верещагин 1998: Верещагин, Е. Древний список последования св. Димитрию Солонскому. – Palaeobulgarica, ХХІІ/4, 1998, 27-41. Генов 1937: Генов, М. Начало и разцвет на българската литература. Първо българско царство. С., 1937. Георгиев 1956: Георгиев, Е. Кирил и Методий, основоположници на славянските литератури. С., 1956. Горски 1865: Горский, А. В. О древных канонах святым Кириллу и Мефодию. – В: Кирилло-Мефодиевский сборник в память о совершившимся тысячилетии славянской письменности и християнства в России. Изд. М. Погодиным. М., 1865. Горски, Невоструев 1917: Горский, А. В., К. И. Невоструев. Описание славянских рукописей Московской Синодальной библиотеки. Т. 3. Книги богослужебные. 2. М., 1917. Демина 1968: Демина, Е. Тихонравовский дамаскин. Болгарский памятник XVII в. Т. 1. София, 1968. Димитрова 2008: Димитрова, М. Житието на св. Димитър от Дамаскин Студит в два късни дамаскинарски сборника. – В: Omnia vincit amor. Юбилеен сборник на НГДЕК в чест на проф. Василка Тъпкова-Заимова, съст. Веселина Вачкова, Цветелин Степанов. София: УИ „Св. Климент Охридски”, 2008, 665-684. Димитър Кантакузин 1989: Димитър Кантакузин. Събрани съчинения. С., 1989. Динеков 1950: Динеков, П. Стара българска литература. Т. 1. С., 1950. Дмитриевский, 1–3: Дмитриевский, А. Описание литургических рукописей, хранящихся в библиотеках Православного Востока. Киев, 1895–1917. Т. 1: ΤΥΠΙΚΑ. 1895. T. 2: ΕΥΧΟΛΟΓΙΟΝ. 1901. Т. 3: ΤΥΠΙΚΑ. Часть 2. 1917. Иванов 1937: Иванов, Й. Нови вести за Кирила и Методия. – в. Зора, бр. 5004, 3 юли 1937. Иванова 1969: Иванова, Кл. Зографският сборник, паметник от края на ХІV в. – Известия на ИБЕ, 17, 1969, 105-147. Иванова 2006: Иванова, Кл. Агиографски и панегирични произведения за св. Димитър Солунски в южнославянските календарни сборници (Предварителни бележки). – Във: Византия – Балканите – Европа. Изследвания в чест на проф. В. Тъпкова-Заимова (= Studia Balcanica, 25). С., 2006, 371-386. Каталог 1999: Николова, С., М. Йовчева, Т. Попова, Л. Тасева. Българското средновековно културно наследство в сбирката на Алексей Хлудов в Държавния исторически музей в Москва. Каталог. Под общата редакция и с въведение от Св. Николова. С., 1999. Климент Охридски 1970, 1: Климент Охридски. Събрани съчинения. Т. I, С. 1970. Климент Охридски 2008: Климент Охридски. Слова и служби. София, 2008. Кожухаров 1986: Кожухаров, Ст. Методиевият канон за Димитър Солунски (нови данни за историята на текста). – Кирило-Методиевски студии, 3, 1986, 72-78. Кожухаров 1995: Кожухаров, Ст. Канон за Димитър Солунски. – В: Кирило-Методиевска енциклопедия. Т. 2. С., 1995, 215-217. Кожухаров 2004: Кожухаров, Ст. Проблеми на старобългарската поезия. С., 2004. Матейко 2004: Matejko, L. Život stredovekého textu. O tzv. Metodovom kánone sv. Dimitrovi Solúnskemu. Q. M. Bratislava, 2004. Миркович 1961: Мирковић, Л. Хеортологија или историјски развитак и богослужење празника православне источне цркве. Београд, 1961. Мирчева 2001: Мирчева, Б. Острожницките пергаментни листове и каноните за св. Димитър Солунски. – Във: В памет на Петър Динеков. Традиции, приемственост, новаторство. С., 2001, 557-563. Мирчева 2002: Мирчева, Б. Един непубликуван препис на Канона за Димитър Солунски от сбирката на А. И. Хлудов в Москва. – Palaeobulgarica, ХХVІ/3, 2002, 20-32. Мирчева 2003: Мирчева, Б. Канонът за Димитър Солунски (нови данни за историята на текста). – В: Пѣти достоитъ. Сборник в памет на Стефан Кожухаров. С., 2003, 68-94. Мирчева 2009: Мирчева, Б. Още един южнославянски препис на канона за Димитър Солунски. – Palaeobulgarica,ХХХІІІ/3, 2009, 27-40. Мирчева 2006: Мирчева Е. Германов сборник от 1358/1359 г.: Изслед. и изд. на текста. С., 2006. Мусакова 2006: Мусакова, Е. Паметта на св. Димитър, отразена в графичната система и текста на българските кратки изборни евангелия. – Във: Византия – Балканите – Европа. Изследвания в чест на проф. В. Тъпкова-Заимова (= Studia Balcanica, 25). С., 2006, 494-501. Никодимов типик 2004–2007: Типик архиепископа Никодима. Књ. 1–2. Београд, 2004–2007. Николова 2002: Николова, Б. Православните църкви през Българското средновековие. С., 2002. Нихоритис 1990: Нихоритис, К. Атонската книжовна традиция в разпространението на Кирило-Методиевските извори. – В: Кирило-Методиевски студии. Кн. 7.С., 1990. Павлова, Желязкова 1999: Павлова, Р., В. Желязкова. Станиславов (Лесновски) пролог от 1330 година. Велико Търново, 1999. Панкевич 1951: Панькевич, I. Острожницькi пергамiновi листки ХІ–ХІІ столiття. – Jazykovìdný sborník, 5, 1951, 248-258. Пентковский 2001: Пентковский, А. Типикон патриарха Алексея Студита в Византии и на Руси. М., 2001. Петков, Спасова 2009: Петков, Г., М. Спасова. Търновската редакция на Стишния пролог (текстове, лексикален индекс). Т. 2, месец октомври. Пловдив, 2009. Попатанасов 1988: Поп-Атанасов, Ѓ. Непознат препис на Методиевиот канон за Димитар Солунски од почеткот на ХІV век. – Спектар, 12, 1988, 13-29. Сводный каталог 1984: Сводный каталог славяно-русских рукописных книг, хранящихся в СССР. ХI–ХIII вв. М., 1984. Сергий, архим. 1901, 2: Сергий, архим. Полный месяцеслов Востока. II изд., Владимир 1901. Том ІІ. Святой Восток. Часть первая. (= репринт М., 1997). Славяно-русский пролог 2010: Славяно-русский Пролог по древнейшим спискам. Синаксарь. Сентябрь–февраль. Т. І. Изд. подготовили Л. В. Прокопенко, В. Желязкова, В. Б. Крыско, О. Пл.Шевчук, И. М. Ладыженский. Под ред. В. Б. Крыско. М., 2010. Соболевски 1900: Соболевский, А. И. Церковнославянские тексты моравского произхождения. – Русский филологический вестник, 43, 1900, 150-217. Станкова 2003: Станкова, Р. Службата за св. Димитър Солунски в сръбски преписи от ХIII в. – В: Пѣти достоитъ. Сборник в памет на Стефан Кожухаров. С., 2003, 143 - 156; Станкова 2009-2010: Станкова, Р. Службата за св. Димитър Солунски с канон от Георги Скилица в южнославянски преписи от ХІV–ХV в. – Археографски прилози, 31-32, 2009-2010, 345-371. Станкова 2012: Радослава Станкова, Култ и химнография: служби за местни южнославянски и балкански светци в ръкописи от ХІІІ–ХV в. С., 2012. Темчин 2009: Темчин, С. О греческом происхождении славянского канона св. Димитрию Солунскому. – Старобългарска литература, 41-42, 2009, 46-52. Туницки 1913: Туницкий, Н. Л. Св. Климент, епископ словенский. Его жизнь и просветительная деятельность. Сергиев Посад, 1913. Тъпкова-Заимова 1978: Tăpkova-Zaimova, V. Les légendes de S. Démétrius dans les textes byzantins et slaves. – В: Славянские культуры и Балканы. Т. 1. С., 1978, 161-169. Тъпкова-Заимова 1979: Тъпкова-Заимова, В. Култът към св. Димитър Солунски и някои въпроси, свързани с византийското културно влияние в балканските и славянските страни. – В: Проблеми на балканската история и култура (= Studia Balcanica, 14) С., 1979, 5-19. Тъпкова-Заимова 2000: Тъпкова-Заимова, В. Свети-Климентовите слова за св. Димитър и византийската книжовна традиция. – Кирило-Методиевски студии, Кн. 13, С., 2000, 145-151. Тъпкова-Заимова и Димитрова 2011: В. Тъпкова-Заимова и М. Димитрова. Свети-Димитровски текст, намерен в Бачковския манастир. – Bulgaria mediaevalis 2, 2011 (Studies in honour of Professor Vassil Gjuzelev), 311-358. Христова-Шомова 2012: Христова-Шомова, И. Служебният Апостол в славянската ръкописна традиция. Т. 2. Изследване на синаксарите. С., 2012 (под печат). Ягич 1886: Ягич, В. Служебныя минеи за сентябрь, октябрь, и ноябрь в церковнославянском переводе по русским рукописям 1095/6 года. СПб., 1886. AHG 2: Analecta Hymnica Graeca e codicibus eruta Italiae Inferioris. Ioseph Schiro' consilio et ductu edit. Т. 2. Canones Octobris. A. Debiasi Gonzato collegit et instruxit. Roma, 1979. Arranz 1969: Arranz, М. Le Typicon du monastère du Saint-Sauveur à Messine. Codex Messinensis gr. 115 (=Orientalia Christiana Analecta. Т. 185). Roma, 1969. BHG: Bibliotheca Hagiographica Graeca. 1–3. Ed. F. Halkin. Bruxelles, 1957. BHBS 2008: Иванова, Кл. Bibliotheca Hagiographica Balcano-Slavica. С., 2008. Delehaye 1902: Delehaye, H. Synaxarium Ecclesiae Constantinopolitanae e Codice Sirmondiano nunc Berolinensi. Bruxelles, 1902 (Propylaeum ad Acta Sanctorum Novembris). Delehaye 1909: Delehaye, H. Les légeendes grecques des saints militaires. Paris, 1909. Čyževsky 1955: Čyževsky, D. Neue Jesefrüchte. – Zeitschrift für slavische Philologie, 24, 1955, 79-81. Jacobson 1965: Jacobson, R. Methodius' Canon to Demetrius of Thessalonica and the Old Slavonic Hirmoi. – Sbornik praci filos. fak. Brnìnskì univ., 14, Rada umìnovìdná, № 9, 1965, 115-121. Janin 1953: Janin, R. La géographie ecclésiastique de l’empire byzantin. Première partie: Le siège de Constantinople et le patriarcat occuménique. 3. Les églises et les monastères. Paris, 1953. Krumbacher 1897: Krumbacher, K. Geschiche der byzantinischen Literatur. Vol. I. New York 25, N.Y., München, 1897, 175-207. Mateos1962: Mateos, J. Le Typicon de la Grande église. Ms. Sainte-Croix n° 40, X-e siècle. T. 1. Le Cycle des Douze mois. Roma, 1962 (=Orientalia Christiana Analecta. T. 165). Plank, Lutzka 2006: Das Byzantinische Eigengut der neuzeitlichen slavischen Menäen und seine griechischen Originale. II. Teilband: Incipitarium und Edition der Monate März bis August. (= Abhandlungen der Nordrhein-Westfälischen Akademie der Wissenschaften, 112. Patristica Slavica, 12). Erarbeitet von Peter Plank und Carolina Lutzka. Herausgegeben von Christian Hannick. Paderborn, 2006. Παπαηλιοπούλου-Φωτοπούλου 1996: Παπαηλιοπούλου-Φωτοπούλου, Ε. Ταμείον ἀνεκδότων βυζαντινών ᾀσματικών κανόνων seu Analecta Hymnica Graeca e Codicibus eruta Orientis Christiani. 1. Κανόνες Μηναίων. Ἀθῆναι, 1996. Τωμαδάκη 1971: Τωμαδάκη, Εὐ. Ἰωσὴφ ὁ Ὑμνογράφος. Βίος καὶ καὶ ἔργον. Ἀθῆναι, 1971. http://www.pravenc.ru/text/178231.html